вторник, 2 юли 2013 г.

Червено


Беше най-студената зима от няколко години насам. Но той не я усещаше студена. Никак даже. Изгаряше го ярост. Не съ
ществуваше студ, само гняв, огън. Така силно стискаше юмруци, че кръвта пулсираше с всички сили във вените му, сякаш щяха да се пръснат всеки миг.
Замислен крачеше по тъмната уличка. Този квартал винаги му навяваше мрачни мисли. Но пък спомените бяха страхотни. Тогава, в детството му, това беше най-страхотният квартал, с най-готините хлапета, с най-добрите места за криеница, най-хубавите му години. В началото съжаляваше, че го е напуснал, но техните настояваха да се преместят. Средата не била добра за отглеждане на тийнейджър или нещо такова. Затова и отидоха в провинцията.
Сега улиците от детството му ги нямаше. Беше мръсно. Контейнерите преливаха с боклук. Във въздуха се разнасяше воня на отходен канал. Примесваше се с дима на гигантските заводски комини, които бълваха гъсти облаци смог нон-стоп, и газовете от хилядите коли, щъкащи напред-назад из града като работливи мравки. Абсолютна феерия от аромати.
Побиха го тръпки. Не от страх, по дяволите. Нямаше място за страх, нито в ума, нито в сърцето му. Гневът надделяваше. Пред погледа му се извисяваше добре позната сграда. Беше живял доста години в нея. Определено нямаше да я забрави. Всъщност често мислеше за онова време. А сега тези мисли се върнаха и се повтаряха ли, повтаряха, отново и отново. Сякаш в главата му някой натискаше копчето „риплей” постоянно. Затова го побиха тръпки.
Заизкачва стълбите с надежда да размисли до осмия етаж. Но уви, разочарованието беше по-силно от разума. Шест месеца. Отчайващо дълги шест месеца беше чакал да я изпишат. Още два. Като мъничка частичка от безкрая – докато съдът се произнесе – четири месеца домашен арест заради незавършено лечение. След това 20 години затвор. Адвокатите ù бяха доказали, че е невменяема. Какви адвокати?! Средностатистическия гражданин не може и да си представи каква власт ти дава фактът, че си дясна  ръка на най-влиятелния мъж в мегаполис като Ню Йорк. Имаше толкова много пари, че можеше да си позволи най-добрите адвокати в света.
Чудно, защо сега я държаха на такова място. Всъщност апартаментът си беше много хубав. Той го обожаваше. Обожаваше и съседния. Все пак беше прекарал детството си там, а в съседското момиче видя не просто приятелка за игри, а най-добра приятелка. Рамо, на което да отпусне глава. Любовница. Впоследствие жена, с която беше готов да прекара остатъка от живота си. За съжаление нещата не се развиха както си ги представяше.
В коридора беше адски студ. Сълзите му се разбиваха със страшна сила в каменния под. Докато се отронваха от ресниците му, веднага се строполяваха долу на едри бисери и се разпиляваха оглушително на хиляди парченца.
Щом вратата се отвори, като че ли я видя за първи път. Никога не е била по-красива! От нея струеше светлина. В никакъв случай не беше си върнала предишния здрав вид. Не. Пак си беше слаба, лицето ù – изпито, кожата – бледа и изтъняла. Но съществото ù излъчваше нещо, което не знаеше как да нарече. Косите ù, макар не с предишния блясък, но пак буйни, гъсти, черни като гарванови пера, на едри къдрици падаха плавно върху тъничките ù рамене. И целият ù вид, макар и болнав, някак му хареса. Може би не беше толкова видът ù, колкото чувствата, които будеше мисълта, че отново я вижда. Беше живял в носталгия по тази жена цели две години. Две години, прекарани в меланхолия, мимолетни, съвсем незначителни връзки, секс за по една нощ с разни непознати, пияни жени. И той беше пиян, естествено. Всяка нощ беше пиян. Почти всяка – надрусан. Нямаше пари за качествена кока, а за евтиния спирт, наречен „уиски”, му беше все тая в чие мазе е сварен. Беше евтин, не изискваше кой знае какви усилия да си го набави. Всеки с 20 долара можеше да си купи литър „уиски” + подарък – „патронче уиски” от гаражчето на Джо, в една уличка, подобна на тази.
В очите ù се четеше изненада от посещението. Изобщо не го очакваше. И нямаше причина да го чака. Беше я изоставил преди две години. Направо я беше захвърлил в онази забравена от Бога комуна. Не можеше да си избие от главата бележката, която ù беше оставил: „Съжалявам, но не мога да те гледам такава. Тук ще ти е по-добре. Бъди послушното момиче, което обичам!” Вместо лично да се сбогува. Страхливец! Момичето, което обичал... Човек не изоставя хората, които обича, не изоставя приятелите си. Този страх никога нямаше да му прости.
Не стояха много на вратата, въпреки че страничен наблюдател би помислил, че двайсет минути са се зяпали в опит да се разпознаят един друг. Много добре си се познаваха. Но тя се чудеше дали не е причината за тъмните сенки под очите му, а той – дали е виновникът за състоянието, в което я намира.
Покани го вътре, разбира се. И най-силното огорчение не би скрило факта, че това още беше момчето, с което играеше на криеница, най-добрият приятел, на чието рамо отпускаше глава. Любовникът. Впоследствие и мъжът, с когото искаше да прекара остатъка от живота си. Беше същият. Огледа го внимателно. Висок, с широки и силни рамене, жилави ръце, изящни пръсти. Обожаваше пръстите му. Още усещаше как докосват кожата ù... Лицето му – толкова красиво, очите все така зелени и тази сладка трапчинка на брадичката му. Обичаше да я целува. Познаваше всяка част от тялото му. Същият. Затова и по устните ù пробяга тънка усмивка, когато го видя да стои пред вратата.
Апартаментът беше непокътнат. Беше точно какъвто си го спомняше. Старите мебели, старите завеси, старите тапети, старите килими. Дори подредбата си беше както от детството му. Нито един предмет не беше сменил мястото си от петнадесет години насам. И жената вътре беше почти същата. Макар слаба и бледа, все така по детски невинна. Чиста красота, без фалшив блясък.
Странно обаче полицаят, който трябваше да пази, го нямаше. Коридорът беше необичайно пуст. Нямаше и следа от униформени. Не че щяха да са повече от двама. Адвокатите се бяха договорили с обвинението – един през деня и един през нощта. Какво можеше да направи еднаболна жена на обучен полицай, въоръжен при това? Но ченгето липсваше. И, по дяволите,отвътре вонеше отвратително!
Прекрачи прага. Сега миризмата се усещаше още по-силно. И вместо да остане в салона или да излезе, той закрачи подозрително навътре. Накъдето го водеше вонята. Да не говорим, че дори и не се обърна да погледне жената в полупрозрачна нощничка и тъничката ù усмивка.
Когато стигна до спалнята... Господи, труп! Не отново! Не беше го направила отново, нали? Нямаше как да го е направил друг.
Беше там, в леглото. В леглото! Без риза, с разкопчани панталони...
В леглото?! По гърдите му имаше поне десет прободни рани, коремът му беше изкормен, очите – издрани.
Чаршафите окървавени, стените окървавени, килимът дори окървавен... По дяволите,цялата стая беше в кръв, а ужасната миризма се разнасяше от трупа в леглото.
Нов прилив на ярост заля мозъка му. Извъртя поглед назад. Тя беше там, зад гърба му. Кротка и усмихната. Неговата най-добра приятелка, любовница, любима... Виновницата за всичките му нещастия. Виновница и за всички свои нещастия. Ако преди се е съмнявал, то вече беше сигурен – тя сама си е виновна. Той нямаше ни най-малка вина за състоянието, в което я намира.
А тя просто му се усмихваше. Излъчваше идеалното спокойствие.
Убийца! Защо? Защо го беше направила отново? Защо беше убила отново? Защо му го причиняваше отново? Всичко се повтаряше. Сега нямаше как да ù се размине електрическият стол, влиятелна или не.
Щеше ли да го преживее този път? Гнева, разочарованието, болката, секса за по една нощ, алкохола, коката... алкохола, коката... алкохола, коката... коката, алкохола... коката, коката, коката... Не! Нямаше да го преживее втори път.
Изведнъж всичко изчезна – вонята, кръвта, трупът, стаята, апартаментът, блокът, градът също изчезна. Само той. Тя срещу него. Насред нищото. Празната вселена, черното пространство и те двамата в средата. Една тъничка усмивка и ръце, стиснали юмруци, с пулсиращи вени, готови да се пръснат всеки миг.
Сграбчи я и застиска бялата ù шия с все сила. Не осъзнаваше всъщност какво прави. Гневът душеше любимата му, неговата най-добра приятелка, жената, с която мечтаеше да прекара дните си. Толкова крехка като порцелан, нежна, готова да се прекърши между пръстите му.
Прекърши се. Не се съпротивлява. Дори не помръдна. Кой влюбен би се съпротивлявал пред обекта на любовта си? За нея това беше екстаз, който не бе вкусвала от години. Бешещастлива най-накрая. Така и остана. На лицето ù се изписваха екстаз, щастие. Само погледът ù беше вперен в него. Не мигаше. Не дишаше. Скулите ù замръзнаха в усмивка. Неговите – в ужас.
Разтресе я, но напразно. Не се събуди. Нямаше и да се събуди повече.
Обля го студена пот, побиха го тръпки. Строполи се на пода, гърчейки се от плач и стисна лицето си в длани. Всичко се завърна по местата си – вонята, кръвта, трупът, стаята, апартаментът, блокът, градът... и още един труп. Насред всичко това той трепереше до бездиханното женско тяло.
Риданията му прераснаха в болезнени стенания, стенанията – в гневни викове. Изправи се. Беше като пиян. Внезапно искра на спомен проблесна в помраченото му съзнание: Същият апартамент - миналата нощ. Същият полицай – полугол в леглото. Метален проблясък в сумрака. Кръв по чаршафите, по стените, по килима. И неговите очи в огледалото, докато опитва да отмие кръвта от ръцете си.
Мълчание се възцари в стаята. Виковете му престанаха, но по лицето му продължаваха да се стичат сълзи. Осъзнавайки какво е направил, реши, че ще оправи всичко. Извади запалка „Зипо” от джоба си. Беше му подарък от нея за осемнайстия му рожден ден. Запали я и пред пламъка избухна в истеричен смях. Не беше виновна тя, а той. Смехът му огласи апартамента. Звучеше все по-истерично и по-истерично. Метна запалката върху кървавите чаршафи и легна до мъртвата си любима. Обви още топлото ù тяло с ръце и продължи да се смее.
А окървавените чаршафи лумнаха в пламъци.
Ярки, адски пламъци погълнаха стаята. Погълнаха и кръвта, и труповете, писъците, и гнева, смеха и сълзите.

Няма коментари:

Публикуване на коментар