вторник, 15 декември 2015 г.

„Светът на акото” написана от Педагогия О’Майна* под зоркото перо на Сър Тери Пратчет

На пръв поглед, заглавието на тази зеленикава книжка с картинки, звучи повече от странно, а реакцията, която предизвиква у читателя е неизменно свързана с разтягане на устните в огромна усмивка. И за да не е чак толкова странно, а и за всички, които все още не са чели „Смрък”, ще започна ей така:

Ваймс погледна корицата. Заглавието гласеше „Светът на акото”. Когато жена му скри от поглед, той предпазливо я прелисти. Е, добре де, човек трябва да приеме, че светът се развива и че съвременните детски приказки вероятно няма да са за блещукащи мъничета с крилца. Докато прелистваше страница след страница, му светна, че който и да е написал тази книжка, със сигурност е знаел от какво хлапета като малкия Сами се кискат, докато съвсем останат без дъх. Той самият почти се усмихна на онази част от плаването по реката. Насред скатологията обаче имаше наистина доста интересна информация за септичните ями, боклукчиите и кенефаджиите и как кучешкият тор спомага за направата на най-първокласните кожи, и разни други неща, каквито изобщо не ти е хрумвало, че ти трябва да знаеш, но веднъж чути, някак ти се забиват в главата.”
Из „Смрък”

Историята проследява посещението на малкия Джефри при баба му в големия град – Анкх-Морпорк. Скоро след пристигането си Джефри развива голям интерес към изпражненията от всякакви биологични видове. Голямата му мечта е да основе музей на акото, където да се стичат хора от целия Свят на Диска и да се дивят на чудната му колекция, която включва експонати като гнолски плодчета, свински гранулки, ако от пресмятаща камила, змейско ако, морпоркско ако, ако от водоливник, конски ябълки и други.


Официално „Светът на акото” е детска книжка. Пълна е с класически нарисувани илюстрации и бележки**, обясняващи на младите читатели за най-различните видове екскременти, техния вид и приложение и къде могат да се намерят. Въпреки това, тя може да се чете и от хора от всички възрасти и най-вече от фенове на Тери Пратчет.
... и освен, че е забавно и свежо, заглавие номер 39.5 от Света на Диска е поучително и възпитателно... ;)


*Педагогия О’Майна е една от героините на Тери Пратчет. Тя е авторка на детски книжки. Други нейни заглавия са: „Мелвин и огромния цирей”, „Дафне и сополанковците”, „Малките пикльовци”, „Момчето, което не знаеше как да си изчопли струпейчетата”, „Голямата нужда на Гастон”, „Пиш”...



**Например, една от любимите ми: „Тъй като мишките са дребни, те могат да се вмъкнат едва ли не навсякъде и да оставят дарадонки из цялата къща. При все това те обитават предимно килера и кухнята, където се съхранява и приготвя храната. По размер и форма мишите дарадонки са като оризови зрънца, но за щастие са доста по-тъмни на цвят, така че могат да се отделят не само от небрежно съхраняван ориз, а и от чували с брашно и други хранителни продукти. Внимавайте с късогледите готвачки – може не всички стафидки в сладкото руло да са пораснали на лоза. И никога не яжте черен ориз.”

сряда, 21 октомври 2015 г.

„Страхосказания” - съставил: Стивън Джоунс

Вироглавото момиченце

Имало едно време едно момичецне, което било вироглаво и не слушало майка си. По тази причина Бог не бил доволен от нея и я оставил да се разболее. Никой лекар не можел да ѝ помогне и скоро тя легнала на смъртен одър и умряла.
Когато я положили в гроба и хвърлили пръст отгоре, внезапно ръката ѝ изскочила над земята и се протегнала към небето. А когато отново я прибрали и изсипали прясна пръст отгоре ѝ, било напразно, защото ръката винаги изскачала отново.
Тогава майката трябвало да иде на гроба и да удари ръката с пръчка. Щом го направила, ръката се прибрала и тогава детето най-сетне се усмирило.

Братя Грим


Едно от последните издания на Artline Studios - „Страхосказания“, развенчава мита за сладките приказки за лека нощ. Този том за ценители, е поклон пред работата на братя Грим - едни от любимите ни събирачи на фолклорни и истории на ужаса. Сборника включва петнадесет зловещи истории от петнадесет мрачни автори, като голяма част от имената са вече познати на българските читатели, например Нийл Геймън (чийто разказ най-много ми хареса... Пристрастна съм, съдете ме! ;р ), Маркус Хайц, Йон Айвиде Линдквист (странни птици са тези скандинавци...), Джоан Харис и други. Между авторските разкази, из книгата са пръснати шестнадесет приказки на Вилхелм и Якоб Грим, в превод на Маргарет Хънт от 1884 година, публикувани от лондонското издателство George Bell and Sons, включително и едни от най-известните като Рапунцел, Пепеляшка, Хензел и Гретел, Румпелщилцхен.

Сборникът „Страхосказания“ е съставен от Стивън Джоунс и илюстриран от Алън Лий. Издание, както казах вече, за ценители на финия, майсторски хорър.

За приказките казват, че са за деца. Че краят в приказките е щастлив. Че доброто побеждава злото... Но не всички приказки са за деца. И не винаги краят е щастлив (но почти винаги е поучителен). Пък и като че ли не е задължително все доброто да печели. Не съвсем... Не. Тези приказки са страшни. Те плашат децата и карат възрастните да настръхват. Тези приказки са мрачни. От тях те побиват тръпки и сънуваш кошмари...



P.S.
За приказката "Хвойновият храст", която ще откриете на този линк, ме просветли един приятел от Фейсбук - Бранимир Събев, име което вече доста от феновете на жанра в България разпознават. Изглежда, че "Хвойновият храст" не се включва често в изданията с приказки от братя Грим по причини, които сами ще установите, след като я прочетете. Но пък засилва апетита... по разбираеми причини... ;)


понеделник, 19 октомври 2015 г.

„Неосъзнато бягство” от Силвия Жекова

 „Никога няма да бъден в мир с външния свят, докато не постигнем мир със себе си.“

С този цитат на Далай Лама завършва една книга, която прочетох наскоро. Книгата се казва „Неосъзнато бягство“, а авторът ѝ – Силвия Жекова. Може би няма да срещнете тази книга в книжарницата зад ъгъла или в някой известен онлайн книжен щанд. Но ще ви кажа - много ми хареса! Установих, че понякога случайностите могат да ти поднесат неочаквано удоволствие. Историята в романа се завърта около живота и съдбите на две млади жени – Лора и Гергана, пътя, който двете извървяват заедно и поотделно, мечтите им, надеждите им.

- Колко пъти сам си казвал, че не е добра майка?
- Но никога не съм твърдял, че не те обича, нали? Това, че не те е родила няма нищо общо – каза тихо Христо. - Можеш ли да наречеш майки жените, които са захвърлили децата си, само защото са ги родили? Не това те прави родител, Лора.“

Знаете ли какво е да израснеш в самота? Да си нямаш никого? Никой да не те разбира? Да не можеш да спиш нощем заради ужасните кошмари, които те преследват? Вечно да имаш чувството, че нещо ти липсва? Сякаш някой е откъснал парче от плътта ти...
Гергана и Лора знаят значението на всичко това. Сестри, разделени от трагични обстоятелства, те прекарват дните си във вечно търсене. Търсене на отговори. Търсене една на друга. Търсене на щастие.... Но и във вечно бягане. Тук героите извършват своето несъзнателно бягство. Някои бягат от реалността, други бягат от самите себе си...
И така. „Неосъзнато бягство“ е история за родителите и децата. За решенията, които взимаме. За грешките, които правим и за последствията от действията ни. „Неосъзнато бягство“ е затрогваща и е способна да те разплаче. Както направи с мен... И да, може би няма да намерите тази книга в някоя голяма книжарница или в известна онлайн платформа, но аз пожелавам това на Силвия, защото е хубаво от време на време някой да ти бърка в сърцето.

P.S.

Към момента Силвия съчетава писането и отглеждането на двете си деца. Има издадена стихосбирка, която се казва "Моята изповед". Участва и в няколко антологии. Започнала е и втория си роман – "Отвъд", който ще е мистерия. Планира да издаде и сборник с притчи и разкази като част от тях са публикувани в сайта Другите новини. Сега списва в сайта Гнездото. 

сряда, 30 септември 2015 г.

„Север и Юг” от Елизабет Гаскел

Мислех, че ще ми е лесно да пиша за „Север и Юг”, но се оказа, че греша. Трудно ми е. Много ми е трудно. Правя го цели три месеца, след като я прочетох. Затова ще започна така...

Не издържах и си взех „Север и Юг” още в същият ден, в който излезе. Понякога емоциите надделяват над слабите човешки същества... Започнах да я чета още същата нощ и за няколко часа вече бях прочела повече от 250 страници, а следващата нощ – още толкова. Цяла седмица след това едва успявах да заспя... Този роман ме погълна. Изпълни сърцето ми, душата ми... Плени ме безвъзвратно. По принцип нямам проблеми с романтичните книги и ревютата им, но това не е обикновена романтична история. Съвременните любовни романи са (и много се извинявам на всички, които ги харесват) еднодневки. С малки изключения. Четеш ги и ги забравяш. С тях просто запълваш време. Четеш ги по време на отпуската, на морето например, защото е лято и не ти се натоварва със сериозна литература или просто искаш да се разсееш от забързаното ежедневие. Никога не съм ги харесвала и всичките ми приятели знаят, че ги чета само, ако в тях се разказва за книги. Единствената романтика, която мога да смеля е жигосана със знака на класиката – вечна, неизбледняваща, прогаряща епидермиса на душата...
Обичам Джейн Остин и работата ѝ. Изчела съм около 80% от творчеството ѝ, без „Лейди Сюзън” и някои разкази. И когато разбрах, че „Север и Юг” предстои да излезе на български език, меко казано се разтреперих. Подходих към нея с такова нетърпение заради сравненията с „Гордост и предразсъдъци”, а и вече бях гледала милион пъти екранизацията на BBC. Признавам, че и двете книги са в списъка ми, отбелязани със звездичка за „любими”. Пък и нека бъдем честни и си го кажем без заобикалки – едва ли има жена, която е чела Остиновата класика или е гледала филм по нея и не е тайно влюбена в мистър Дарси или не си мечтае за Колин Фърт... Или не таи в себе си някоя Елизабет. Е, Джон Торнтън за мен е нешлифованият Дарси - красив, мрачен, горд, студен, груб като недовършен мраморен бюст. Но само отвън... Нали ги знаете онези бонбони, които отвън са с твърда шоколадова обвивка, а отвътре са нежни и сладки? Разливат се по езика ти като захарен сироп и обгръщат съществото ти като кашмирен шал – топъл, грижовен, по-нежен от сатен, по-лек от памук... Такъв е всъщност Джон Торнтън.
Маргарет Хейл е една малко по-съвременна Елизабет Бенет. Те я интелигентна, горда, непоколебима, неустрашима, независима. Има силен характер и ясно изразена личност и идентичност. Готова е да отстоява принципите си на всяка цена. Сърцето ѝ е изтъкано от съпричастие, любов и грижа. Но не ѝ липсват и предразсъдъците, които замъгляват преценката...
Ще го кажа още веднъж – „Север и Юг” не е обикновена любовна история. Тази книга е изключително съвременна за времето, в което е писана, а героите и образите им са пълнокръвни, емоционални. Тя разказва за сблъсъка на безжалостния, неприветлив индустриален Север и красивия, топъл и уютен аристократичен Юг. Тя говори за една Англия на прага на техническия прогрес, за малките хора и усилията им да сложат храна на масата за семействата си. Тя разказва за достойнството на обикновения човек, за неравната борба на работническата класа срещу господарите. И разбира се за терзанията на сърцето, вечното търсене на щастие и неудържимия бяг на душата към любовта, истинската, вечната, онази отредената от съдбата...
И така... три месеца след като Персей издадоха прекрасната „Север и Юг” от великолепната Елизабет Гаскел, аз се осмелих да кажа няколко думи за нея. На издателството ще кажа само едно огромно Благодаря! Благодаря ви за тази страхотна поредица с класика! Благодаря ви за Йейтс, Стокър, Ахо, Юисманс, Ибрайляну, Уайлд, Якобсен, Валера, Михаеску, Текери, Гелеруп и всички, за които не се сещам в момента! Благодаря ви, че поддържате огъня жив!

"Въпреки, че я обвиняваше и ревнуваше и се бе отрекъл от нея, все още я обичаше, пренебрегвайки себе си. Сънуваше я. Сънуваше я как се приближава към него с протегнати ръце, стъпвайки толкова леко и елегантно, че я намразваше, макар че се чувстваше съблазнен. Но фигурата на Маргарет се бе отпечатала в съзнанието му - лишена от характер, като девица, обладана от зъл дух. Този отпечатък беше толкова дълбок, че нито можеше да го прогони от въображението си, нито да отдели създанието, което мразеше, от жената, която обичаше. Но беше твърде горд, за да признае слабостта си и да я отбягва..."
из: "Север и Юг"

Превод: Емил Минчев

събота, 19 септември 2015 г.

„Магазинчето на мечтите” от Мена Ван Праг

  „Магазинчето на мечтите” е книга с докосване кадифе. Това е книга с аромат на черешов пай, изпечен в ранна пролетна утрин. Това е книга с шепот на дантели, плахи влюбени погледи и притаени усмивки... Това е история за надеждите, вторият шанс и силата на любовта…
На малка уличка в Кеймбридж, едно магазинче за рокли и собственичката му даряват на всяка жена, прекрачила прага увереност, смелост, сила…
Ета Спаркс има специална дарба. Тя умее не просто да съчетава цветовете и материите. Тя може да вижда под твърдата обвивка на хората. Тя разчита сърцата им като отворена книга. Тя усеща от какво се нуждаят те. От какво се страхуват. За какво копнеят.
Изстрадала голямата любов, сега Ета иска да помогне на внучка си да отвори сърце за своята. Но стената, зад която Кора е зазидала чувствата си е прекалено висока. Единственият човек, който може да я изкачи е Уолт – интровертен собственик на малка книжарничка… и вълшебен глас. И Ета е убедена, че тези двама души, които са родени един за друг, ще намерят пътя към съвместното щастие... с малко побутване, може би. Но всички знаем, че да познаеш любовта не винаги е лесно, дори и да се блъснеш в нея.

„Магазинчето на мечтите” е сладка като черешов пай, с хрупкава коричка, поръсена с пудра захар. От нея звучат приятна музика, поезия и класическа литература. Тя е нежна като сатен, фина като брюкселска дантела и красива като китайска коприна. Тази книга е за любителите на романтика и търсачите на истинска любов.

неделя, 23 август 2015 г.

„Аутсайдерът“ от Маркъс Зюсак


Камерън Улф е самотен. Той е различен. Странен е. Никога не е имал истински приятели. Той си мисли, че няма нужда от никого. Той е единак и има нужда само от себе си и инстинктите си. Поне така си мисли Камерън...

ВНИМАНИЕ!
Ако сте от известните деца в училище, движите се във VIP групичката и всички съученици ви боготворят (а зад гърба ви мразят в червата), то тази книга едва ли би ви впечатлила.

НО!
Тази книга най-вероятно ще ви хареса, ако сте Невидими. Несъвършени. Неразбрани. Тя е за неоценените. За нежеланите. За самотниците. За аутсайдерите...

Камерън Улф е на петнайсет. Дели стаята си с по-големият си брат Рубен, който вечно го забърква в най-различни неприятности, като например да оберат зъболекаря или да откраднат някой пътен знак, или да се боксират до кръв в задния двор... Сестра му Сара постоянно се натиска с гаджето си Брус на дивана в дневната. На брат му Стив му върви във всичко и се мисли за голямата работа. Баща му е водопроводчик, а майка му се скъсва от работа, но все пак успява да се справи с домакинството... въпреки, че най-обича да готви гъби, а Кам и останалите ги ненавиждат. През уикенда Камерън започва да работи с баща си и така среща Ребека. Тя е всичко, за което момчето е мечтало – истинска. Но животът никога не е хубав за различните... Брус изневерява на Сара, бившият най-добър приятел на Кам го завлича с голяма сума пари, защото се е забъркал с гадна компания; късмета на Стив започва да се изчерпва, а Камерън остава с излъгани надежди и разбито сърце. Но нали винаги е бил сам? Единак. Аутсайдер. А кой би могъл да обича аутсайдер(ът)?

Преди „Крадецът на книги“. Преди „Аз съм пратеникът“. Маркъс Зюсак написва „Аутсайдерът“ през 1999 година. С трилогията за братята Улф австралийския писател дебютира на литературната сцена, а за останалите две – „Да се биеш с Рубен Улф“ и „Когато кучетата плачат“, печели няколко награди за литература за юноши.



Изпънал ръце край тялото си, виех и всичко се изливаше от мен. Видения бълваха от гърлото ми и гласове от миналото ме обкръжаваха. Небето се вслушваше. Градът – не. Не ми пукаше. Пукаше ми само за това, че вия и можех да чуя гласа си и да си спомня, че в това момче имаше сила и то имаше какво да предложи. О, как само виех, тъй гръмогласно и отчаяно, и съобщавах на света, че съм тук и няма да се предам.
Не и тази вечер.
Нито никога!“

из: „Аутсайдерът“

превод: Светлана Комогорова-Комата


Едно гласче отеква в главата ти докато четеш тази книга: "Не можеш да го разбереш, ако не си го преживял!"

сряда, 5 август 2015 г.

„Човекът, който не беше убиец” от Микаел Юрт и Ханс Русенфелт

Не беше убие.
Повтаряше си го наум, докато влачеше трупа надолу по склона. Аз не съм убиец.
Убийците са престъпници. Убийците са лоши. Мракът е погълнал душите им и по разни причини те са прегърнали тъмнината и я приветстват, обръщайки гръб на светлината. Той не беше лош.”

Така започва „Човекът, който не беше убиец”. Посегнах към нея с любопитството на десетгодишен, намерил скритите списания на по-големия си брат, след като прочетох горните редове. Обикновено така правя когато си избирам книга за четене. Ако първите изречения не ми проговорят, явно не ни е било писано. Но ако ме грабне още в началото... Е, останалото е магия.
Човекът, който не беше убиец” е първата книга от новата поредица на издателство Ера „Северно сияние”. Също така е и първа с главен герой Себастиан Бергман. Нетърпелива съм за следващите! Авторите – Микаел Юрт и Ханс Русенфелт са сценаристи. Може би сте гледали „Мостът”.
Всеки, който някога е отварял криминален роман, написан от скандинавец, ще разбере за какво говоря когато казвам, че колкото мрачни и жестоки да са престъпленията, които описват, трудно би се намерил съвременен западен писател, който да те разтърси по този начин. (Нищо лично към американските членове на раздел „Трилъри”, но никога не съм криела, че предпочитам литературата (и изобщо изкуството във всичките му измерения) да е произведена на Стария континент. Качеството е различно*.) И „Човекът, който не беше убиец” по нищо не отстъпва на вече добре познати автори като Ю Несбьо, Камила Лекберг или Стиг Ларшон.
Действието тук се развива в провинциалното шведско градче Вестерос**, където един труп разбунва духовете. Шестнайсетгодишният Рогер е открит мъртъв, убит по особено жесток начин. За да се разреши случая във Вестерос пристига експертна група от Стокхолм, а по късно към нея се присъединява и арогантния, но брилянтен Себастиан Бергман – психолог, сваляч, мрънкач, с ум като бръснач и непогрешима интуиция. Оказва се обаче, че идиличното градче, в което са се озовали, никак не е перфектно. И на пръв поглед безупречната му целомъдреност е просто добре замаскирана поквара. Оказва се, че хората му крият много по-тъмни тайни отколкото самите те могат да понесат. И изведнъж всичко рухва... Ще кажа само, че краят беше разтърсващ! Отдавна не бях изпитвала такава емоция. В един и същи момент мразех убиеца (който не е убиец) и също така го съжалявах, съчувствах му.
Образите на героите на тази книга са плътни и изпипани почти до съвършенство. Истински чувства. Истински взаимоотношения. Нищо повърхностно. Нещо, над което да се замислиш. Да пипнеш. Да вдишаш. Иглички, забиващи се в кожата ти. Електрическа искра, пълзяща към мозъка ти...
За мен „Човекът, който не беше убиец” всъщност говори за убийството не толкова като за престъпление, а като за акт, продиктуван от страх. Страхът, че ще изгубиш всичко, което обичаш, което е придавало смисъл на живота ти... Всъщност тук страхът е главният мотив, главният виновник за всичко. Страхът, подклаждан от самотата, гнева, неразбирането на другите. Разрушителната сила на низките човешки емоции и желания...


*Изключвам Стивън Кинг (и преди да са се обадили големите разбирачи – Кинг пише както хоръри, така и трилъри, мистерии, антиутопии... фентъзи, ако броим някои заглавия) и Джеймс Ролинс.


**На вниманието на феновете на „Песен за огън и лед” и Мартин: Това е друг Вестерос. Истински. ;) 

четвъртък, 9 юли 2015 г.

„Възкресяване” от Стивън Кинг

Хранилище на мрака чер,
от зла безлунна нощ събран
в отровен вещерски казан.
Над бездната глава склоних
да разбера човешки крак
дали е стъпвал и видях
безкрайни лъскави стени
като покрити с черен лак.
Оттам Смъртта изпраща страх
по лепкав и злокобен бряг.

Томас Мур


Някога питали ли сте се какво се крие от другата страна, зад стената на вечния сън? Ад? Рай? Способен ли е човек да съзре Царството на смъртта и страната отвъд пределите му? Сигурно сте си задавали тези въпроси. Като всеки друг. Било то съзнателно или не темата за смъртта и отвъдното винаги е вълнувала човешкото съзнание.
Последната книга от Стивън Кинг на българския пазар „Възкресяване“, засяга не само темите за смъртта и отвъдното, ами и онези за приятелството, семейството, порастването, любовта, загубата, мъката, отчаянието, вманиачаването...
Всичко във „Възкресяване“ започва с шестгодишният Джейми Мортън и едно запознанство, което ще предопредели живота му.
В началото Чарлс Джейкъбс е всеотдаен и добросъвестен. Съвършеният съпруг и баща, и най-добрият пастор, който Харлоу някога е имал. До деня, в който Джейкъбс изгубва съпругата и сина си в ужасяваща катастрофа. Той се превръща в абсолютната противоположност на смирения християнин. Загубва всякакви морални ценности и чувство за състрадание.
Казват, че един човек може да промени живота ти изцяло. Казват, че едно побутване е достатъчно, за да обърне хода на събитията. Наричат нещата, които ни се случват съдба. Предопределеност. Божия намеса...
Изминават години преди Джейми и Чарлс да се срещнат отново. Именно тази тяхна среща се оказва решаваща. Тя е камъчето в колелото на повествованието. Съществуването на Джейми отново придобива значение, а завръщането на Джейкъбс завихря буря с невиждани размери.
На пръв поглед „Възкресяване“ е най-обикновен, на моменти скучноват разказ за живота на Джейми Мортън. Но не е. „Възкресяване“ е еволюцията на момчето в мъж. „Възкресяване“ е мъчителният катарзис на човешката душа – деволюция – низвергнатият ангел, превърнал се в демон.
В моментите, в които не ме разплакваше „Възкресяване“ ме караше да изтръпвам. Върна ме към книгите от онзи период, който феновете обозначават със „старият Кинг“. Време, в което проверявах поне по два пъти дали съм затворила добре прозорците. Нощите, в които поглеждах под леглото преди да изгася лампите и си тананиках песнички когато слизах в мазето, за да прогоня параноята.*

P.S.
Един приятелски, съвсем незлоблив съвет към всички онези, които подхождат с предубеждения към настоящото издание - не приемайте тази книга като твърде религиозна! Оставете тези предразсъдъци настрана! Не прибързвайте да я отхвърляте, защото в нея се крие нещо повече от спомените на един мъж. Тази книга е поклон към големите и работата им. Към Мери Шели, Брам Стокър, Хауърд Ф. Лъвкрафт, Робърт Блох...


* Когато тъкмо се запознавах с Краля и бях прочела едва няколко негови книги като „То“, „Сейлъм'с Лот“, „Гробище за домашни любимци“...

неделя, 14 юни 2015 г.

„Експрес наука“ от Мичъл Мофит и Грег Браун

Не съм от поколението, което следи разни влогъри в YouTube, но пък вися от време на време във Facebook (И все пак прекарвайте повече време навън! А най-добре – в четене!). Точно във Facebook срещнах за първи път веселяшката страничка на AsapSCIENCE. Сега, след дълго чакане, държа книгата „Експрес наука“ в ръцете си, смея се шумно докато я прелиствам и научавам любопитни неща. Например, на въпроса „Може ли да ти изскочат очите от кихане?“ авторите са дали следния отговор: „Колко мощно е кихането? Тези страховити въздушни вълни се движат средно с 50 до 70 километра в час! Но не се тревожете – това не е достатъчно мощно, за да ви спре сърцето или да ви изхвърли очите от очните кухини, както се твърди в някои митове.“. И тъй, кихайте спокойно! ;)

Освен с кихането, книгата „Експрес наука“ се занимава и с неща като науката за лошия дъх, науката за стареенето, науката за любовта, науката за лъжите и други. Отговаря на въпроси като: Разболява ли простудата? Възможно ли е да настъпи зомби апокалипсис? Защо мъжете са толкова космати? Защо ни сърби? Какво ще стане, ако не спим? Помагат ли танците при свалките? И още, и още купища забавни факти. Авторите – Мичъл Мофит и Грег Браун развенчават митове, отговарят на шантави въпроси, обясняват необясними явления, като подхождат креативно към на пръв поглед суховати теми. Обясняват с чувство за хумор и въображение и разчупват клишетата.
Българското издание на „Експрес наука“ излиза под знака на НСМ Медиа и в превод на Владимир Зарков. Книгата е подходяща както за деца и тийнейджъри, така и за възрастни и възрастни, който се чувстват деца.
AsapSCIENCE е занимателна наука за любопитковци!


P.S.
На линка отдолу можете да гледате едно от любимите ми клипчета от YouTube канала на AsapSCIENCE – научната песничка за любовта, както и още куп други интересни клипове:

неделя, 26 април 2015 г.

„Музика на душата“ от Тери Пратчет


Музика на душата“ е шестнадесетата книга от „Света на диска“ на Тери Пратчет. В нея трима музиканти, които просто искат да следват сърцата си и да свирят, създават нещо нечувано досега. Един невиждан феномен на Диска, с който дори патрицият не може да се справи или по-точно не иска да се занимава. Да не говорим за шантавите магьосници, които падат в жертва на новата мания – музиката с камъни – тя е първична, с ритъм, на който се танцува. Тя те завладява. Понася те в тунел от пламъци, искри и вълнение. Тя е жива. Герои на историята са Групата с камъните - бард, приличащ на елф, джудже, което иска да е богато, трол с нежна душа, орангутан (временно в бандата и за постоянно в книгата) и поддържащи групи; Смърт, жребецът на Смърт, внучката на Смърт, университетското преподавателско тяло, студентското тяло, тълпи пощурели фенове, нескопосан мениджър, местният Кръстник, главорези, Гилдията на музикантите, Гилдията на убийците, смърт на мишките, говорещ гарван, градският управник, няколко стражи, бездомници, смачкан трол, подозрителен музикален магазин, една адска китара (КитараТА), Съдбата и Вселената. Мястото да събитието ни е добре познато, макар че никой не може да опознае наистина добре това място - Голямата ябълка на Диска. Градът, който никога не спи. Градът на неограничените възможности. Анкх-Морпорк.
Да четеш „Музика на душата“ е блаженство не само за съзнанието, а и удоволствие за ушите. Енергията на тази книга е толкова силна! От нея струи електричество. Запалва искричка в мозъка ти, а после пламъка обхваща цялото ти тяло. Но нима не оказват всички книги на великия Пратчет същия ефект върху читателя?
Ако можех да попитам вече покойният Тери Пратчет кое парче е слушал, когато се е вдъхновил да напише „Музика на душата”, съм почти сигурна, че той би отговорил „It’s a Long Way to The Top (If You Want to Rock 'n' Roll)” на AC/DC. Поне в моето меломанско-четящо-фентъзи-за-рок група съзнание, това беше музикалния фон. Саундтракът, ако така ви харесва повече. Чудно е усещането, което изпитваш, когато четеш Пратчет и в мозъка ти се лее гласът на Бон Скот. Неусетно единият ти крак започва да отмерва тактовете на мелодията. Е, случва се и да се поулееш в един момент... Адреналинът се покачва, главата ти започва неудържимо да се мята, а косата ти се вее насам и натам. Накрая тялото ти започва да се гърчи в щур танц, подскачане по-скоро. Черешката на тортата е моментът, в който се улавяш да имитираш солото на Ангъс Йънг... Прибавете към тези динозаври Rolling Stones, Guns N' Roses, Scorpions, Kiss, Led Zeppelin, Deep Purple, Rainbow, Def Leppard и всички рок легенди, за които можете да се сетите и ще усетите пълната енергия на „Музика на душата“. Една книга за цената на славата. За свободата да правиш това, което поддържа пламъка в душата ти жив. Книга за бунтарите. За страстта, мечтите, таланта и манията. За Съдбата и Вселената... И за музиката с камъни.

Сър Тери Пратчет неотдавна ни напусна и светът на фентъзито изведнъж обедня. Литературното му наследство обаче ще остане живо за поколения след нас. Неговото перо беше по-остро от всеки меч. Пратчет беше и ще си остане учител и вдъхновител за милиони!

P.S. ...само за рок фенове, разбира се ;)
За по-голямо удоволствие от книгата в ръцете ви, прилагам примерен плейлист, който може да слушате докато четете това джобно съкровище:
  1. Led Zeppelin – Stairway to Heaven
  2. AC/DC – It's a long Way to the Top
  3. Roxanne – Nothing to lose
  4. AC/DC – Highway to Hell
  5. Lita Ford - Hellraiser
  6. Guns N' Roses – Welcome to the Jungle
  7. Toto – She knows the Devil
  8. Dire Straits – Money for Nothing
  9. Slade – Lock up Your Daughters
  10. Cream – Sunshine of Your love
  11. Def Leppard – Rock Rock
  12. Alice Cooper – Hey Stoopid
  13. Slade – Run Runaway
  14. Kiss – I just Wanna
  15. AC/DC – T.N.T
  16. Motley Crue – Wild Side
  17. Queen – Don't stop Me now
  18. Aerosmith – Let the Music do the Talking
  19. Lita Ford – Rock and Roll
  20. The Eagles – Get over it



сряда, 1 април 2015 г.

„Мамка му... и крава!” от Дейвид Духовни

Всички ние сме животни и имаме своето място в лоното на Майката природа. Само човекът се е отделил от великата верига на битието и от всички други животни и си мисля, че това е в негова вреда и за негова жалост, и наша също.“
Дейвид Духовни, „Мамка му... и крава!“


Ако сте дете, израснало през 90-те години на ХХ век, като мен, значи ще разберете, когато ви кажа с какво нетърпение очаквах книгата на Дейвид Духовни да излезе на български език. Мисля, че причината е ясна и нейното име е Фокс Мълдър – любим герой от култовия за феновете на фантастиката и хоръра сериал „Досиетата Х”. Телевизионен хит, вдъхновил много литературни, комикс и кино произведения. За останалите ще допълня: „Секс до дупка”, Ханк Муди – алкохолизираният писател женкар. Казах си, че трябва да прочета „Мамка му... и крава!“ най-малко заради шантавото заглавие, но най-вече заради самия Дейвид. Книгата се оказа точно толкова щура, колкото подсказва и името й. Тя е страшно забавна, но и тъжна на моменти. Тя е откровена. Всъщност е поучителна, стига да си широкоскроен и да можеш да погледнеш нещата и от другата им страна. Да застанеш от другата страна на оградата, както биха се изразили героите на тази история за свободата на духа, мечтите и приятелството. Те оставят едно послание, че всички ние, дивите животни, животното в краката ни, животното в чинията ни, човекът до нас... Всички сме едно. „Всички сме свещени крави.“
Слагаме началото на това приключение в обикновена семейна ферма в САЩ. Логично би било да си мислим и че Елси Бовари е обикновена американска крава. Мечтите ѝ обаче не са чак дотам обикновени. Нея не я блазнят огромните бикове в другата част на двора и не умира от желание да си има вземане даване с тях. Елси жадува за свобода, за живот отвъд огражденията. Живот, страна и хора, които няма да искат кожата, месото или млякото ѝ. Да избяга от съдбата си. И Елси взима фундаментално решение – да напусне родната ферма и да заживее в Индия, място на което ще е богиня. Буквално. Идеята за бягство идва като благословия за още двама жители на фермата. Първи към мисията на кравата се присъединява прасето Джери, т.е. Шалом – по произход американец, по душа евреин. Той чете Тората, носи ярмулка, говори идиш и иска да е дявол в страна на хора неядящи свинско. Третият член на стадото е Том – пуякът оксиморон, нелетящата птица, която полита, та даже пилотира цял самолет. Освен това борави със смартфон (е, с клюна си, но пък е велик на Angry birds). Том жадува да иде на място, където ще е кралска особа. Така обединени от мечтата за свобода, трите животни успяват да направят неща, за които останалите могат само да четат в ексцентрични книги като тази.
След като прочетеш „Мамка му... и крава!“ се замисляш за някои важни неща от живота (поне при мен беше така) и в главата ти остават да витаят няколко въпроса: Защо една голяма част от населението на Земята не може или, за да сме точни, не иска да осъзнае задълженията и отговорностите си спрямо природата и живите същества, с които съжителства на планетата? Могат ли в действителност животните да разговарят помежду си? И могат ли кравите да летят? Не знам. Предполагам, че истината е някъде там...




Дълго време мечтах за Индия, вярно е. Обаче не съм разочарована, че не се оказа такава, каквато очаквах, че не съвпада с Индия от мечтите ми. Без мечтите за Индия никога нямаше да отида никъде, никога нямаше да преживея някакви приключения. Тоест излиза, че не е толкова важно мечтите ти да се сбъднат, а е по-важно да ги имаш, за да те накарат да направиш първите стъпки.“

из: „Мамка му... и крава!“ 


понеделник, 9 март 2015 г.

„Леденият дракон” от Джордж Р.Р. Мартин

Леденият дракон облъхваше света със смърт. Смърт и тишина, и студ. Но Адара не се страхуваше. Тя беше зимно дете и леденият дракон бе нейната тайна.”



От незапомнени времена, се разказват легенди за магически създания. Предания за горски обитатели, магове, дракони. Вълшебни приказки за смели рицари или необикновени, но на пръв поглед обикновени хора, момичета и момчета с дарби, които никой не е предполагал, че човешко същество може да притежава.
Малката Адара е на пръв поглед обикновено седемгодишно дете, но ако се вгледате по-внимателно в това крехко създание, ще разберете, че то никак не прилича на останалите деца. Адара не плаче, рядко се усмихва, но съвсем леко, почти незабележимо. Тя не играе с останалите малчугани от селото. Не обича горещината на лятото, то я натъжава. Истински щастлива е само когато настъпи зима. Не я притеснява студът. Обича да броди из заснежените поля и да строи ледени замъци. Тя е родена в най-лютия зимен ден на една от най-суровите зими, които хората някога са виждали. Адара е зимно дете и отброява дните до рождения си ден, защото знае, че тогава идва той – леденият дракон – най-добрият ѝ приятел, единствения всъщност и съществото, което я разбира по-добре от всеки на този свят.

Леденият дракон не е като другите, огнедишащите дракони с гореща кръв. Той е кристално бял, покрит е със сив скреж и когато се движи от кожата му се сипят ледени люспи. Очите му са ясни и дълбоки. Крилете му - огромни и силни, прозрачно сини. „Когато леденият дракон плеснеше с криле, студените ветрове задухваха и снегът се завърташе на вихрушка, и светът сякаш се свиваше и тръпнеше”. Леденият дракон издишва студ и дъхът му вледенява, но всъщност не е съвсем ясно студът ли носи ледения дракон, или драконът носи студа. „Топлината бягаше. Огньове се смаляваха и гаснеха, смразени от студа. Дърветата замръзваха дълбоко до ленивите си тайни души, а клоните им ставаха чупливи и пращяха под собствената си тежест. Животните посиняваха, скимтяха и умираха, облещили очи, и кожата им се покриваше със скреж.”.


Леденият дракон” е разказ за различните. За войната. За семейството и приятелството. Приятелството между един необикновен дракон и едно още по-необикновено момиченце. Това е една магическа приказка подходяща както за възрастни, така и за деца. Авторът ѝ ни е добре познат - Джордж Р.Р. Мартин е създател на епичната фентъзи поредица „Песен за огън и лед” и още десетки заглавия фентъзи и научна фантастика, събрали му армия от фенове по цял свят. „Леденият дракон” излиза за първи път на български под знака на издателство „Бард” с прекрасно, вълшебно бих го нарекла, оформление, с илюстрациите на Луис Ройо.  


четвъртък, 5 март 2015 г.

„Рога“ от Джо Хил

„Сатаната е един от нас: много повече, отколкото Адам и Ева.”
Майкъл Шейбон, „За демоните и праха”



За Игнейшиъс Периш е имало време, когато светът е изглеждал идеалното място за него и Мерин. Тогава е бил изпълнен с мечти за светло бъдеще с любимата жена и... жив. Сега всяко желание за живот е напуснало тялото и съзнанието му, заедно с нея – Мерин – първата му любов. Единствената му любов. Вечната любов. Всичко започва след един жесток скандал между Иг и приятелката му, след който научава, че Мерин е брутално изнасилена и убита, а той - главният заподозрян за смъртта ѝ. Доказателствата по случая обаче биват мистериозно унищожени, разследването e замразено, а на Иг му лепват етикетите „извратеняк“ и „убиец“.
Мисля че е тук момента да попитам нещо: Вярвате ли в дявола? Вярвате ли, че злото може да придобие плът и форма? И сега си представете как се събуждате със страшно главоболие и рога, стърчащи от челото – остри и червени. Рога, които извикват на повърхността всички тъмни тайни, греховете, най-дълбоките желания, които не се изричат гласно. Всичката онази мръсотия, която може да събере човешката душа в себе си. Рога, които могат да накарат хората да се отдадат на най-първичните си страсти само с една дума. А собственикът им е като Луцифер - бродещ измежду людете, сеещ разруха. С чифт червени израстъци се събужда и Иги Периш след една пиянска нощ и скоро, след като осъзнава силата на рогата си, той е обсебен от идеята да открие истинския убиец на Мерин. В крайна сметка Игнейшиъс се забърква в едно смразяващо приключение, което оставя кръв и огън след себе си.

„Рога“ е един спиращ дъха хорър, който те държи в напрежение през цялото време и те кара да искаш още и още, а краят е шокиращ и неочакван. Това е всъщност книга, напомняща доста и на психотрилърите, които разглеждат човешките взаимоотношения в техните най-тъмни проявления. В основата ѝ стои едно приятелство между три деца, прераснало в такова между трима възрастни – чувство, еволюирало с годините в обич, подклаждана от чиста омраза. Тук свръхестественото е прибавено за по-пикантен вкус. Това е книга за вината и невинността. За завистта и грешните решения. За първата любов. Единствената. За изкуплението и спасението...
„Рога“ е едва втората преведена на български език книга на Джо Хил. Първата е „Кутия с форма на сърце“, която в никакъв случай не беше по-малко обезпокояваща съня ми. С нетърпение очаквам превода и на другите му книги.


P.S.

Има една стара поговорка, която гласи: „Какъвто бащата, такъв и синът“. На мен лично „Крушата не пада по-далеч от дървото“ ми харесва повече. По отношение на таланта, мисля че втората е по-подходящата в случая на Джо Хил. Той определено се е метнал на татко си Стив. Пък и когато гледам негови снимки, сякаш виждам младия Кинг. Е, можем да сме спокойни, че Краля има един достоен наследник в лицето на Джо Хил. Принцът на ужаса... Добре звучи!

сряда, 25 февруари 2015 г.

„Бягащият човек” от Стивън Кинг (Ричард Бакман)

Вместо увод

Уважаеми читателю*, все по-трудно ми става да пиша за книги и автори, които наистина харесвам. Проблемът произтича от факта, че продължавам да чета мнения и коментари на хора, които очевидно не са чели достатъчно от даден автор, но все пак държат да обидят работата му. И не говоря само за писатели от калибъра на Краля, ами и сравнително по-млади имена, та и автори вече доказали литературната си класа, но явно неспособни да задоволят „високите изисквания” на съвременната аудитория. Културата на публиката става все по-ниска, за съжаление. Нечетенето на истинска, стойностна литература всъщност изгаря културата ни**. И тъжната истина в днешно време е, че масата „читатели” иска хляб и зрелища вместо истинско изкуство. Ще се въздържа от споменаването на една определена трилогия, превърнала се в хит с цинизма си и довела до изсичането на повече от 40 000 дървета за отпечатването на това „безценно”, ниско морално и неграмотно написано подобие на литература. И в тази връзка се сещам за нещо, което ми каза една приятелка, цитат на Халил Джубран: „Дърветата са стихове, които земята пише връз небето. Ние ги поваляме и превръщаме в хартия, та да отразяваме на нея своята пустота.”. Ето нещо, с което масата може да поизмъчи мозъчните си клетки. Но стига съм ти досаждала, верни читателю.

Четвърт век преди Сюзан Колинс да напише „Игрите на глада”. Тридесет и три години след като Джордж Оруел предсказа душевния упадък на хората с „1984” и три десетилетия след емблематичния „451° по Фаренхайт” на Рей Бредбъри, алтер егото на един вече доказан по онова време гений на перото, написва една великолепна антиутопия, предсказвайки влиянието на телевизията в близкото бъдеще и разделението на обществото на мизерстващи и живеещи в лукс.
Бягащият човек“ е мрачна история, разказваща за силата на човешкото отчаяние, болката и едно общество без каквито и да било духовни ценности. И за една нация самоизяждаща се отвътре, разделена на две. В единия ъгъл на ринга стоят богатите – жени, които си правят прически в скъпарски фризьорски салони и мъже с маркови ризи; хора, чиито лица изглеждат някак странно незавършени, като портрети с дупки вместо очи, като мозайки, в които липсва по някое парче. „Те не знаят какво е отчаяние. В коремите им не вият вълци. Мозъците им не познават безумните сънища и обречените копнежи“. В другия ъгъл са бедните – с червени носове със спукани капиляри. Плоски провиснали гърди, мръсни коси. Непрани бели чорапи. Възпаления. Обриви. Кашлици. Идиотски погледи и зяпнали усти – хора, чиито съдби са да умрат само защото дишат.
В едно такова общество, в едно близко бъдеще, мъж на име Бен Ричадрс, принуден от мизерния си начин на живот и болестта на дъщеричката си, решава да се запише за участие в Игрите на Всеобщата телевизия, с чието влияние Мрежата контролира американското население – хора, които робуват на своята посредственост. Игрите са всъщност жестоко, кърваво развлечение за зрителите - “Двубой с горещината“, „Бъхтене за пари“, „Плувай с крокодилите". Обикновено, след като са участвали в някоя от тези игри състезателите попадат в болница с извадено око, някоя и друга счупена ръка или крак, инфаркт, но в повечето случаи просто умират. След като преминава през най-различни тестове, Бен е избран за „Бягащият човек“. Това е може би най-жестоката игра от всички. Най-важното в нея е следното – тичай или умри, перифразираната версия на убий или ще бъдеш убит. Правилата на играта са прости: ти си сам срещу света. Може би ще се намерят хора, които ще ти помогнат, повечето обаче ще те предадат на ловците, чиято задача е да те заловят по възможност мъртъв. Бягащият бива пуснат на улицата, с камера и шейсет касетки (като всеки ден трябва да изпраща на Мрежата по две, чиито записи ще се излъчат от Всеобщата телевизия. Ако не го направи плащането спира, но ловът продължава), и дванадесет часа преднина пред безмилостните ловци, които го следват по петите като адски хрътки. За всеки пробяган, т.е. прекаран на свобода час състезателят или семейството му ще получават по сто нови долара. В началото на бягството той получава 4 800 долара, като се предполага, че ще успее да заблуди ловците поне за 48 часа. Ако състезателят умре по-рано, парите ще бъдат приспаднати. Ако преследвания оживее един месец той получава голямата награда от един милиард нови долара. За всеки убит ловец или полицай състезателят ще получава по сто допълнителни долара. И Бен Ричардс започва да бяга.

Бягащият човек“ е писан от Ричард Бакман – псевдоним, под който Стивън Кинг написва едни от най-мрачните си истории, неговото алтер его. Има едно чудесно есе, публикувано в новото издание на книгата (изд. „Ибис“), което за съжаление липсва в онова симпатично джобно издание от преди двайсет и три години, което най-вероятно повечето от старите фенове на Краля, също като мен притежават и са чели около милион пъти. Та във въпросното есе „Колко бе важно да бъда Бакман“ Кинг споменава, че за него Ричард Бакман е това, което е за Тад Бомънт („Тъмната половина“) Ричард Старк – човекът, който пише историите в дъждовните дни***. Като Бакман той може да си позволи да каже всички онези неща, които Кинг не може. Бакман е директен, груб, мрачен и обикновено краят на неговите истории е далеко от представата за щастлив завършек. Ето какво казва Стивън Кинг за „Бягащият човек“ в едни бележки от 1985-та, писани за ранните Бакманови книги: „Бягащият човек“ е може би най-добрият от тези четири романа (другите три са „Пътна мрежа“, „Дългата разходка“ и „Гняв“), защото главното в него е сюжетът. Историята се движи стремително напред и всичко, което не е свързано със сюжета, е изхвърлено зад борда“.

P.S.
В един от коментарите, за които споменах малко по-нагоре, се казва, че една книга не е интересна, ако в нея няма чудовища, вампири или зверове. По този повод ще кажа само, че няма по-големи зверове от хората. Няма по-демонични прояви от тези на човешката същност. Няма по-страшни чудовища от онези, които се крият под крехката черупка, обвила човешкото съзнание. Демоните са на Земята. Разхождат се по улиците, предрешени като хора. Всеки от нас ги носи в душата си, в своя личен ад. И всеки избира сам за себе си дали да пусне демона на свобода или не. Таланта да пишеш добре за чудовища, които се крият в тъмните кътчета на съзнанието е рядко срещано явление и всъщност доказва, че няма нужда зъбите да са истински, когато ноктите са достатъчно остри, за да те разкъсат отвътре.



*”Уважаеми читателю” или „Верни читателю” – обръщения към читателите, които Стивън Кинг използва в предговорите и бележките към романите си.

**Препратка към култовото произведение на Рей Бредбъри – „451° по Фаренхайт”: "Не е нужно да гориш книги, за да разрушиш една култура. Трябва просто да накараш хората да спрат да ги четат."


***“В слънчевите дни пиша историите на Уестлейк, а когато вали – тези на Старк“, Доналд Уестлейк

петък, 13 февруари 2015 г.

„Мордекай: Катастрофалната картина” от Кирил Бонфилиоли

Мордекай: Катастрофалната картина” е първата книга от поредицата на Кирил Бонфилиоли с главен герой Чарли Мордекай. Това е една страшно забавна история с лек привкус на черна комедия и елементи на криминале. Тя е подходяща за почитателите на английския хумор, напомняйки Удхаус. Всяка глава започва с цитат от Робърт Браунинг, с изключение на един, който е очевиден фалшификат ;)
Тази книга върви с хубаво вино, може би портвайн „Тейлър“, реколта '31 или с чаша от добрия стар „Ърл Грей“, подправен единствено с най-елегантния порцелан, с който разполагате и няколко грама отлежало уиски. В нея са замесени аморален, алкохолизиран аристократ търговец на изкуство, верният му главорез Джок Страп, открадната картина, класически Ролс Ройс, разюзден милиардер, красива и фатална вдовица, няколко полицаи и специални агенти, както и високопоставени личности от Великобритания и САЩ с политически статут.
И така. Приключението „Мордекай: Катастрофалната картина“ започва на Острова с разпит на един джентълмен относно открадната картина на Гоя. Въпросният герой, разбира се и човекът от чието име се води повествованието е не някой друг, а именно нашия многоуважаван Чарли Мордекай. И сега един ужасен бивш полицай иска да опетни безупречната репутация на гореспоменатия джентълмен, като го обвини в кражба. В крайна сметка се разбира, че всъщност заговора срещу Мордекай е много по-мащабен и доста голям брой хора искат смъртта му. Последвалите събития можем да обобщим като кажем, че са меко казано смущаващи крепкото спокойствие на нашия герой. Той бива заплашван, измъчван, почти застрелян; цапардосан с твърд предмет по главата, изнуден да убие американски милиардер. Бива изнасилен по негови думи, макар че прелъстяването и съвкупяването (по собствено желание) с привлекателен, млад индивид от женски пол, не минава за изнасилване нито в Европа, нито в Северна Америка, нито където и да било по света. На това място в разказа настъпва кратък антракт, за да може читателя да си поеме глътка свеж въздух докато Ч. Мордекай размишлява над бързо надигащата се буря. Почивката обаче се оказва кратка и свършва грубо с появата на небесносин Буик и свистене на спирачки.
Преследването отново е подновено. Чарли и неизменния му спътник, верният Джок преживяват не толкова кратки и изключително неприятни епизоди в задушен полицейски участък някъде в Тексас, оковани с белезници, пребити най-брутално и захвърлени в мизерна килия. Следващите събития в романа включват странен разпит, проведен от тъмни субекти, представящи се за агенти, още полицаи, млад и подозрителен милиардер, син на един друг вече мъртъв милиардер. В последствие и той намира смъртта си. Следва още преследване от властите, криене по миши дупки, което всъщност помага на Чарли да се завърне в родната Англия, гонитбата продължава... Ммм, да... Всъщност преследването не спира. Дори в един момент от историята Чарли губи Джок, което лично мен много ме натъжи, защото този главорез всъщност е един от най-приятните образи в книгата, заедно със самия Чарли, който (може би трябваше да го спомена по-рано) е антигерой. 
Краят на гонението срещу почтения господин Мордекай е малко тъжен и разбираме, че това всъщност е история с морална поука, която обаче всеки ще трябва да извлече сам за себе си, след като я прочете.

В заключение ще кажа само, че книгата страшно много ми хареса. Тя съдържа всички онези елементи, които правят една история динамична и завладяваща плюс изтънчения хумор, който е като щипка ароматна подправка, която само възбужда читателския апетит за още. 
Powered By Blogger