вторник, 10 юли 2018 г.

Няколко думи за: „Полунощ в книжарница „Блестящи идеи“ от Матю Дж. Съливан


Всичко започва с едно самоубийство.
Лидия – трийсет годишна книжарка, като малка станала свидетел на жестоко убийство, открива любимият си „книжен жабок“ Джоуи да виси обесен от тавана на последния етаж в книжарницата. Животът на младата жена сякаш избледнява леко. Емоционалната привързаност, която е изпитвала към момчето, прераства в тъга и несигурност, и добива нови измерения когато се оказва, че е наследила скромните притежания на Джоуималко дрънкулки и книги. Разгръщайки томчетата обаче, Лидия открива, че те са пълни със специални съобщения и загадки, оставени за нея. Така тя започва разследване, което я води към спомени от детството, срещи с баща ѝ, с когото отдавна не поддържа топли отношения, кървави кошмари и мистерии, които като сутрешна мъгла, лека полека се разсейват около нея.
Мисля, че този роман си струва да бъде прочетен. Понякога думата „дебют“ действа на читателите, както лавандулата действа на молците, но за мен този случай е изключение. Побиват те тръпки. Прелистваш жадно страниците. До последно се чудиш дали икономът не е убиецът. И БАМ! Изненадващ обрат! Какво повече му трябва на един добър трилър?
Да, това е книга за книги – обичам такива, нали съм книжар. Да, главната героиня е книжар, дори сме почти връстнички. Но освен това, „Полунощ в книжарница „Блестящи идеи“ е написана много интелигентно. Матю Дж. Съливан е чудесен разказвач и знае как да грабне вниманието на читателите. Героите му са пълнокръвни, почти истински хора, като изключим факта, че са измислени. И като сложим всичко това на страна, тази книга се оказва изненадващо добър и освежаващ микс от мистерия, разследване на нерешени криминални случаи, изследване на семейните взаимоотношения и почти прави дисекция на една малка, нефункционална група от хора. Тя е за това, че всеки човек заслужава шанс. Тя е за приятелството, за саможертвата, за нуждата да даваш обич и да получаваш обич. За опасностите, които могат да крият тайните и мъката, които таим в себе си. И за това колко може да е силна любовта към книгите.

Накратко за: "Разказът на прислужницата" от Маргарет Атууд




„Изглеждаше, че те имат избор. Изглеждаше, че ние тогава имахме избор. Ние сме общество, загиващо от излишъка на избор.”

 Публикувана за първи път през 1985-а година, „Разказът на прислужницата” потапя читателя в едно плашещо, не съвсем нереално, даже осезаемо фанатично общество. Общество, в което прислужниците, обикновените жени, нямат свободна воля. Мъжете с власт имат пълен контрол. Прислужниците служат за разплод. Единственият смисъл на тяхното съществуване е да продължат рода, да износят бебето. Те са живи инкубатори. Те нямат идентичност. Нямат права. Забранено им е да четат и да пишат. Да изкажат мнението си е немислимо. Не притежават дори телата си. Дават им се нови имена, част от тиранията, в която живеят. Главната героиня се нарича Фредова – тя е на Фред, принадлежи му. Към прислужниците не проявяват милост или съжаление. Ако се опълчат на стандарта, наложен от потисническия режим, смъртта им е бавна и мъчителна. За тях няма надежда за щастие, те живеят във вечно подчинение.

Тръпки да те побият, нали? Никой не остава равнодушен пред тази книга. Можеш да я обичаш. Можеш да я мразиш. Тя е способна да те погълне. Няма да можеш да спиш и дълго след като си я прочел, няма да можеш да си я избиеш от главата. Има нещо в тона на романа на Атууд… Докато четеш „Разказът на прислужницата” сякаш забиваш един от онези ножове с назъбени остриета в хълбока си и въртиш, за да засилиш болката. Историята е обсебваща, плашеща, страшно реалистична. Атууд не пести нищо. Не захаросва повествованието с безсмислени фрази. Изказът ѝ е фин, но мощен. И въпреки, че често отричат „Разказът на прислужницата” да е предсказание, тя ужасно се доближава до политическата и религиозна лудост, завладяла света в последните двайсет години.

„Ние не попадахме във вестниците. Ние живеехме покрай ъглите на шрифта, в празните бели полета. Там беше по-свободно. Ние живеехме в пролуките между историите.”
из: „Разказът на прислужницата”

сряда, 17 януари 2018 г.

Накратко за „Елинор Олифант си е супер“ от Гейл Хъниман

„В сърцето ми също има белези, точно толкова плътни и грозни, колкото и тези по лицето ми. Знам, че са там. Надявам се да е останала и здрава тъкан, малко късче, през което да може да преминава любовта. Навътре и навън. Надявам се.“
из „Елинор Олифант се е супер“




В началото, човек би помислил, че Елинор Олифант е като всички герои в съвременната литература, но тя не е. Наистина я харесвам и тя много ми липсва. Често си мисля за нея и се питам какво ли би направила в определена ситуация. Усещам я близка до себе си и я разбирам... или поне се опитвам.
Елинор е имала тежко детство и е прекарала голяма част от живота си в социални институции. Ежедневието ѝ е сиво и еднообразно. Колегите в офиса, където работи от девет години, ѝ се подиграват. Няма приятели. Социалните ѝ умения са... Всъщност тя почти няма такива. И въпреки, че е самотна и не получава обич от никого, тя е силна и никога не пада духом, дори понякога изглежда сякаш не ѝ пука. Но всички знаем какво обикновено се крие зад непробиваемата броня, нали?
„Елинор Олифант си е супер“ е специална. Дори държанието на Елинор, да изглежда сходно с това на повечето странни герои, тя е уникална по своему. Толкова е истинска. Смях се с нея. Плаках с нея.
Тази книга наистина ми хареса. Преизпълнена е с емоции, но не е прекалено емоционална. На повърхността е доста забавна, но под епидермиса е много тъжна, дълбока и трогателна.


„Когато тишината и самотата ме притиснат и надвият, когато ме пронижат като с лед, чувствам потребност да говоря на глас, макар и само за да се уверя, че съм жива.“

из „Елинор Олифант си е супер“
Powered By Blogger