петък, 19 август 2016 г.

"Децата от гаровия сейф" от Рю Мураками


Рю Мураками - един откровен до болка ексцентрик, който с разголените души и тела на героите си скандализира Япония, е впил пръсти в мозъка ми. Почти като болест е... В началото си мислиш, че силите няма да ти стигнат, за да го преглътнеш, но след това свикваш с болката и дори започва да ти харесва, а накрая си обсебен от него. За да звуча повече като себе си, ще го кажа така: Свършваш в усмирителна риза, в лудницата на Рю-сан...
Това преживях с "Децата от гаровия сейф". Това е една от най-влудяващите и пристрастяващи книги, които съм чела. Освен това е тъжна, смешна, иронична, саркастична, депресираща, объркваща. Това е парад на лудостта. Героите ѝ са вманиачени, отхвърлени, луди, пристрастени, неразбрани; мечтатели, жадуващи любов, съчувствие, щастие, отмъщение...
"И какво като е илюзия, знам, че виждам миражи... И какво от това? Какво като пия пясък вместо вода? До гуша ми е дошло от вода, омръзна ми да пия вода, до смърт ми е писнало, вместо да пия застояла вода, предпочитам да пия пясък - нека скърца между зъбите ми, нека дращи и разкървавява гърлото ми, ето, поглъщам изпълнения с досадна скука въздух и той ме задавя, повдига ми се от него, изпълва ме погнуса, скуката ми обгръща земната повърхност и изгаря, и изгаря на слънцето..."
"Децата от гаровия сейф" е толкова директна, остра и истинска... Можеш да я чуеш. Можеш да я помиришеш. Можеш да усетиш вкуса ѝ. След като си я прочел, си целия покрит с белези...

сряда, 6 април 2016 г.

Няколко думи за „Обици и змии“ от Хитоми Канехара

Сутрин ставах, изпращах Ама на работа и пак се връщах в леглото. От време на време се захващах с някоя почасова работа, чуках се с Шиба-сан, дори се срещах с приятели, но нищо не ми доставяше удоволствие. Вечер излизах с Ама, наливах се с алкохол. Ама виждаше, че не съм на себе си, и не ме насилваше да правим секс, а се притесняваше и се опитваше да ме развесели, бърборейки неспирно, но като видеше, че мрачното изражение на лицето ми не се променя, избухваше в ридания и ме питаше защо съм такава, след което започваше да хленчи, че е разстроен и наранен.
Когато го виждах, че страда, у мен се зараждаше желание да се опитам да отговоря на чувствата му, но и това желание скоро бе потушавано от презрението към самата мен. Чисто и просто не виждах никаква надежда. И сегашният ми живот, и бъдещето ми бяха обвити в мрак и в края на тунела не виждах светлина. Вече ясно си представях как умирам и странното беше, че дори и това не ме разсмиваше.“
из: „Обици и змии“


Да, японците са разказвачи, които с прости думи те пленяват и с всеки следващ японски роман, който прочитам, се убеждавам в това.

Обици и змии“ от Хитоми Канехара е красива в странността си книга. Книга, която прочиташ на един дъх, след чийто край оставаш безмълвен и всъщност не осъзнаваш защо ти е харесала. Но ти харесва. На мен ми хареса. Много ми хареса... И да, не разбирам защо. Може би заради всичката агония, която носи в себе си – физическа и емоционална. Може би заради семплата на пръв поглед история, която всъщност е толкова комплицирана в недрата си. Може би заради това изгубено поколение, което чувствам страшно близко до себе си – младежи, които не знаят кои са, младежи без настояще и без бъдеще. Неудовлетворени. Неосъществени. Неразбрани. Нежелани. Нещастни...

Не мога да си обясня защо тази книга така ме развълнува. Едва стотина странички е, а ме разтърси. Тя е покъртителна в директността си. Откровена. Остра. Болезнена. За нея трудно се говори. Тя се чувства. А стилът на Канехара е толкова простичък, че чак се пристрастяваш към него. Изпитвам неистова нужда да прочета и останалите книги на Хитоми Канехара!

„Момчето“ от Нацуме Сосеки

Момчето” от Нацуме Сосеки е първият двуезичен роман, на японски и български език, който излиза на тукашния книжен пазар.

В центъра му стои темата за сблъсъка между японските традиции, ценности и морал, и европейския интелектуализъм, от където всъщност черпи всичкия сарказъм и хумор, с които е написан. Излиза през 1906 и е основана на личния опит на Сосеки като учител в малко градче във времена, в които модерните западни похвати и начин на мислене бавно превземат Япония.

Когато млад мъж от Токио е изпратен в дълбоката провинция, за да стане учител по математика, се оказва затънал до гушата в проблеми... Освен това, сякаш се е озовал в един съвсем различен свят. Свят неразбиращ неговата честност, враждебен и дори отблъскващ. Учениците му се подиграват. Колегите му възприемат безкористността му като прекалена наивност. Колко струва човек се определя от това каква е заплатата му, а личностните качества изобщо не са предпоставка.

Нацуме Сосеки е един от най-значимите и обичани писатели в Япония, модерен класик, един от основоположниците на съвременната японска литература. Той не е многословен, но езика му е много красив. Типично за японците, и той е разказвач, който с прости думички те пленява, и кара обикновеното да изглежда приказно. „Момчето“ е едва второто негово произведение, което излиза на български език. Първото е повестта „Сърце“ в превод на Дора Барова. А една от най-известните му истории е „Аз съм котарак“, която се надявам скоро да излезе и в България, защото имаме нужда от повече Сосеки!

вторник, 2 февруари 2016 г.

„Лятно утро, лятна нощ” от Рей Бредбъри

 ...или рецепта за вечна любов


Бели цветя за луната, лятна мирта за звездите, люляк за дъжда, червена роза за сърцето, орех за ума, защото орехът е с форма на мозък, ето, виждаш ли? Малко чиста вода от кладенеца, за да върви всичко добре, и клонка лют пипер, за да му кипне кръвта. Малко стипца да намали страха му. И капка бяла сметана, за да вижда кожата ти като лунен камък.” – една Бредбърова рецепта за любовна отвара. Питате се дали ще проработи. Разбира се, че ще проработи! Ако след като прочетете „Лятно утро, лятна нощ” не се влюбите в Рей Бредбъри... е, тогава не знам кога бихте се влюбили в този вълшебник. Тук думите се леят като бистър планински извор. Танцуват като омайни самодиви под ясното звездно небе...
Сборникът „Лятно утро, лятна нощ” е писан в последните години от живота на Рей Бредбъри. В него са включени шестнайсет кратки разказа и единайсет миниатюри. Всички те рисуват обща картина на любимото ни от „Вино от глухарчета”, „Сбогом лято” и „Нещо зло се задава” градче Грийн Таун с неговите жители, техните тайни, страсти и мечти. Едва ли има нужда да споменавам колко е красива тази картина, защото тя все пак е произведение на най-виртуозния художник сред писателите и най-талантливия поет сред художниците...
В пурпурния залез на Грийн Таун, разхождайки се сред мъглите на онова магично детство от „Вино от глухарчета”, срещаме скиталци, отдавна жадуващи да се завърнат у дома; плахи погледи, разменени между непознати; старици, очакващи завръщането на любимите си; тийнейджъри, вкусващи първите целувки... Тази книга е за неспокойните деца – да ги успокои! Тази книга е за спокойните старци – да ги развълнува! Тази книга те разплаква, разсмива те. Тя е меланхолична и едновременно с това светла и положителна. Тази книга е звезден небосвод, буреносен облак, прохладно утро и гореща нощ. Тя е студена лунна светлина и парещи слънчеви лъчи. Тя е летен дъжд, попиващ в кожата ти... Тази книга е усойна горичка и обсипана с лайка слънчева поляна. „Тя е златна лятна праскова в снежната зима и студено мляко със зърнена закуска в ранна лятна утрин”.Тя е топла приятелска прегръдка, майчина милувка, бащин съвет, плаха целувка по бузата, пронизващ право в сърцето поглед... Тази книга е любов!


Любовта е опитът ни да живеем мирно в един не-мирен свят. Тя е когато баба пече тиквен пай и когато аз ти дялкам свирка от дърво. Когато седиш тук сега и ме слушаш толкова вежливо. Когато с брат ти заспивате в зимните нощи и един друг си топлите краката. Когато баща ти работи до късно, а майка ти се тревожи, че може да е станала злополука. Любовта е, когато всички се смеем на трапезата. Или когато Нева ни свири, за да пеем в салона. Когато седим тук във верандените нощи или есен играем на дама в кухнята. Тя е толкова дяволски много неща, че не мога да ги назова всичките.

...

- Що за стока е любовта?
- Стока. Ами, ако питаш мен, тя е нещо като смазочно масло. Намалява триенето. Толкова много лакти има за ръгане в този свят и толкова много крака за тъпкане. И толкова много хора, които се млатят с тигани по главата – съвсем случайно, разбира се, - че трябва да си кръстен с онова първокласно миро, любовта, иначе няма да стигнеш доникъде. Спирачките ти ще се скапят още след първата миля.


понеделник, 18 януари 2016 г.

Из дневниците на един Снежен човек...


 Ден втори:

Вали на парцали... та се къса. Много ми е хубаво. Не знам хората какво толкова се оплакват. Тези странни, странни същества. Студено им било. Не можели да стигнат до работа, казват. Хлъзгаво било...
Пред нашия блок е чудно! Вчера сутринта едни деца ме направиха. Сложиха ми прекрасен оранжев морков за нос. Виждали ли сте такова оранжево? Най-хубавия оттенък на оранжевото, който можете да си представите – хеликонско оранжево! Имам и страхотен шал на райета и мега яката метла в едната ръка. Изяж се, Хари Потър! Копчетата ми са истински. Е, въгленчетата са класика, но днешното поколение никога не е харесвало класиката. Пък и кой слага въгленчета по кожухчето на снежния си човек в XXI век? В момента ми е малко самотно, защото всички деца са си по леглата, но аз мисля да използвам случая и да му ударя един релакс. Все пак да прекараш цял ден в игри си е доста изморително за един снежен човек едва на 48 часа. Ще си се опна тук, на площадката и ще погледам танца на снежинките...

Ден четвърти:

Вече не вали, но е все така студено и още не съм започнал да се топя.
Зимната ваканция свърши и от вчера децата са на училище. Мъчно ми е. Няма с кого да си играя. Няма кой да оправи шапката ми, накривена от нощния вятър...
Тази сутрин едни гимназисти минаха покрай мен. Тийнейджърите никога не са ми били любимите хора... :/ Чух ги да си говорят. Нямало да влизат в първия час. Срамота! Ако имаше училище за снежни човеци нямаше да пропусна нито един час!
Едно от момчетата, дръгливо, пъпчиво хлапе, запали цигара – грозна картинка. Изключително бях възмутен. Но нещото, което преля чашата беше, че едва допушил отровата, грозното тийн нещо си угаси цигарата в красивото ми снежно палтенце. Представяте ли си?! Ужасен съм от днешното поколение! После застопори фаса в крайчеца на усмивката ми. Помощ!!! Чувствам се омърсен!

Ден шести:

Ох, започнал съм да отслабвам, а бях толкова сладко закръглен... Емо Чолаков казал, че зимата си отива и слънцето щяло да „започне да се усмихва зад сивите облаци“. Никога не съм разбирал чувството му за хумор, но тази слънчева диета не ми се отразява добре...

Ден осми:

Горещо ми е! Навън са цели 5 градуса. Елза, ако си истинска, сега е момента да ме спасиш.

Ден десети:


Безнадеждно е! С всеки ден се смалявам все повече и повече... Освен това и децата вече не искат да играят с мен. Толкова бързо ли им омръзнах? Дори тийнейджърите не ме забелязват. Морковът ми го няма. Заприличал съм на Джако... Аз се стопявам, но красивите ми копчета ще останат да блестят на слънчевите лъчи много след като мен вече ме няма. Ще ми липсват веселите викове на децата, как се замеряха със снежни топки... дори и пъпчивите тийнове, които ми тровеха дробовете. Но най-много ще ми липсва вълшебният валс на снежинките, които се спускат грациозно от непрогледното зимно небе, та чак до студената земя... Сбогом жесток свят!



EtiFall


понеделник, 11 януари 2016 г.

„Търси се - който го намери, за него си е” от Стивън Кинг

„Сред най-вълнуващите открития в живота на читателите е фактът, че са читатели, което означава не само да умееш да четеш, но и да обичаш книгите. Да си влюбен в тях страстно и безнадеждно. Никога не забравяш първата, вдъхнала това чувство, а всяка следваща страница е ново откровение…”
из: „Търси се”, Стивън Кинг

„В началото бе Словото; ... и Словото бе Бог.”
Светото Евангелие от Йоан


Тази история започва с един литературен гений и разочарованият му най-голям почитател. Следват обиди, обвинения… и една каша от кръв, парченца череп и гениален мозък, размазана по стените…

През 1978 един американски писател, сравняван със Сол Белоу, Ърнест Хемингуей и Франсис С. Фицджералд, прекарващ залеза на дните си като отшелник в малко градче, бива най-брутално застрелян от вманиачения си фен номер едно. Въпросният, тогава двайсет и пет годишен Морис Белами освен парите от сейфа на стареца, заграбва и сто шейсет и пет тетрадки Молескин с неиздавани ръкописи на Ротстийн – истинското богатство според Морис, и заравя всичко. За лош късмет съдбата е отсъдила Белами никога да не прочете нищо повече от любимия си автор… Десетилетия по-късно, момче на име Питър Саубърс открива заровеното съкровище и животът му се променя…



„Търси се” е втората книга от трилогията за детектив Бил Ходжис и компания. Тя е изпълнена с повече мистерия от „Мистър Мерцедес”. Езикът ѝ е остър, саркастичен, на моменти груб. Тук витае духът на „Мизъри” . Това е история за мания, прерастваща в лудост. История за изтерзани души и увредени съзнания. Но е и история за отдаденост, любов, вярност и привързаност към семейството. Освен това „Търси се” е изпълнена с много литература и автори като Греъм Грийн, Съмърсет Моъм, Уилфред Оуен, Уилям Фокнър, Филип Рот, Марк Твен, Чарлс Дикенс, Едгар Алън По, Джон Ъпдайк… Богатство във всеки един смисъл на думата.


P.S.
По времето когато доизчитах “Мистър Мерцедес” и в мрежата прехвърчаха спойлери и тийзъри за „Търси се” си казах, че това ще е нещо като „Мизъри” 2.0, тунингована „Мизъри”, ако щете. Както писах по-горе, тук витае духът ѝ – Морис Белами също като Ани Уилкс прекрачва прага на пристрастеността и нагазва в плаващите пясъци на фанатизма…

P.P.S.
ВНИМАНИЕ! СПОЙЛЕР!

За трета книга от трилогията за Бил Ходжис (която се очаква на 7 юни 2016 в САЩ): докато четях последните глави от „Търси се”, в които Бил посещава Брейди в клиниката по мозъчна травматология, имах странното предчувствие на отколешен читател на Кинг, че трета част ще е изненадваща, разтърсваща, с привкус на „стария Кинг”… обсебваща като самия Хартсфийлд (поредният злодей, роден от перото на Краля, който се превръща в мой любимец* - в дълбините на съзнанието му се простира океан, в който плуват странни същества…). И „End of watch” наистина ще е такава. Страшно съм развълнувана! Brady is back in the game! Не затваряй очи, верни читателю, защото всичко е по-лошо от невидимото за очите…


*Кой може да не обича Ани Уилкс, Джак Торънс, Пениуайз, Роуз Капелата, Рандъл Флаг, Кърт Барлоу, Крейг Туми, Джордж Старк, Андре Линож, Джон Рейнбърд, Пурпурния Крал – брилянтни, отдадени на мисията си… а сега и Брейди Хартсфийлд.
Powered By Blogger