вторник, 17 март 2020 г.

„Балада за един счупен нос” от Арне Свинген


… или Ода за оптимизма


„Преди да удари звънецът за първия час, заставам пред училищната порта и си поемам дълбоко въздух. Нов ден, нов късмет – чувал съм да казват. Е, хората често търсят поговорки, чието значение изобщо не разбират, но точно тази според мен е много вярна. Хубавото на живота е, че никога не знаеш какво те чака. Един вид, всеки ден е подарък. Разопаковай го и виж какво си получил. Просто трябва да поема щедра доза кислород, преди да вляза в училищния двор. Не може всичко да е цветя и рози.”

из: „Балада за един счупен нос”


Барт е на тринайсет, но животът му не е като на повечето тринайсетгодишни. Той няма баща, майка му е алкохоличка, бедни са и живеят в обществено жилище в съмнителен квартал, свърталище на наркомани и престъпници. На Барт му се налага да отглежда майка си, вместо тя него. Пораства бързо. Така, както никое дете не бива да пораства. Освен това в училище е аутсайдер, тормозен от съучениците си. Но нищо. Той приема всичко с безкраен оптимизъм, а спасение открива в музиката и две неочаквани приятелства.

Лично за себе си заключих няколко неща след като прочетох „Балада за един счупен нос”: Животът не е невъзможен за живеене, въпреки трудностите, които изпречва на пътя ти. Никога не казвай, че на теб ти е най-тежко, защото нямаш и представа колко по-тежко им е на някои хора! Както казва Барт, всеки ден е подарък! Аз бих добавила: всеки ден е възможност за ново начало, възможност да започнеш на чисто! Стига да искаш…

Книжката е много трогателна и си струва да се прочете, както от юноши, така и от родителите им. Освен за тормоза в училище във всичките му форми, психически и физически – един огромен проблем във всяко едно учебно заведение, това томче говори и на теми като самоувереността, порастването, възпитанието, приятелството. Бих я препоръчала и за четене в училище, защото смятам, че рационални и разумни хора се формират не само въз основа на добро домашно възпитание, а и в училище.


P.S.

Въпреки, че скоро навършвам трийсет и една, и както казах в едно предишно ревю, рядко посягам към литература за подрастващи, все още го правя. Никога не съм крила мнението си, че европейската школа има много повече какво да даде на юношите на възпитателно и емоционално ниво, отколкото американската. „Балада за един счупен нос” е поредното доказателство за това и още един бисер във великолепната серия на „Емас” с янг адълт издания! Трябва да призная, че изпитвах нужда да си припомня онези горчиво-сладки моменти в училище – понякога да усетиш лека тъга в душата, може да подейства като призив за събуждане на съзнанието.

неделя, 16 февруари 2020 г.

Накратко за “Ти го каза” от Кони Палмен


“21. и когато ядяха, рече: истина ви казвам, един от вас ще Ме предаде;

25. А Иуда, който Го предаде, отговори и рече: да не съм аз, Рави? Иисус му отговори: ти каза”
                                                                          (Мат. 26:20-25)


Това е първият роман на Кони Палмен от осем години насам. Признавам, че е и първият неин, който прочетох, подтикната от темата му – гибелната любовна история на Тед Хюз и Силвия Плат.
„Ти го каза” е поетична и красива история за любов и предателство. Заглавието препраща към Библията, Тайната вечеря и отговора, който Иисус дава на Иуда. Повествованието се води от името на Хюз. То е нещо като монолог, който има за цел да представи на читателите гледната точка на мъжа, превърнал се в олицетворение на чудовището, довело една гениална, но депресирана жена до нейния фатален край.
От перото на Палмен се лее изящество, а от прозата ѝ – поезия. Малко са авторите, които толкова брилянтно могат да пишат за една реална история с похватите на фикцията, а самата Кони Палмен твърди, че за нея биографията е опасен жанр.
Ще призная още нещо: въпреки, че обожавам Силвия Плат – тя е моята сродна душа, докато не прочетох „Ти го каза”, умишлено отказвах да проуча Тед Хюз и поезията му. Тази книга обаче, проблесна като маяк насред мрака, обгърнал образа му. Освен това, тя е истинско удоволствие за четене, наслада за съзнанието за всеки фен на европейските майстори на съвременна проза. Отбележете  я със звездичка „за четене”!

събота, 14 декември 2019 г.

“Чик или Защо взехме ладата” от Волфганг Херндорф


Carpe diem! Или защо свободата изисква жертви.

„Сбогом, Берлин“, Фатих Акин, несбъднатите ми блянове и божествената частица, която прави европейските литература и кино специални.



Наратива започва в полицейския участък. Майк Клингерберг е аутсайдер. Няма приятели и, ако питате съучениците му, биха казали, че е малко смотан. Семейството му не е от най-сплотените, въпреки че жизненият им стандарт е по-висок от средния. Банално е, но парите не купуват щастие! – на повечето от днешните деца им е трудно да го проумеят, но е истина. Майката на Майк е алкохоличка и прекарва много време по клиники за хора със зависимости. Баща му е успешен брокер, вечно зает с младата си, сексапилна асистентка. За да обобщим: тийнейджър, материално задоволен, но емоционално ощетен. И в точния момент в класа на Майк се появява Андрей Чихачов (Чик) – тотален непукист. На пръв поглед. Невъзмутим, като излязъл от руската мафия. Новите му съученици се страхуват от него и не го харесват особено. Не, че той ги харесва кой знае колко. Само че външният вид много често лъже… Може би разпадащото се семейство на Клингерберг и несъществуващото такова на Чихачов, е нещото, което ги сближава. И така, в един слънчев ден в началото на лятната ваканция, двете момчета потеглят на път с крадена синя лада Нива без карта, с двеста евро в джоба и малко храна в багажника. По пътя им се случват какви ли не щуротии и се запознават с много интерсни хора, като например Фридеман и шантавото му семейство; побърканата Иза от бунището, олицетворение на свободния, див, необременен и непредсказуем, дух; бившият снайперист Фрике, чиято параноя приема странни форми. Вятър в косите! Слънце в очите! Свобода! Безбрежна свобода, необятна! Но свободата във формата на крадена кола носи сериозни последици и наказание със себе си, и Майк и Чик си поемат наказанието. Но лятото на синята лада остава най-хубавото в живота им!
Безметежното усещане за свобода, такова каквото могат да го усетят само двама четиринайсет годишни – в най-чиста форма, като първата глътка въздух, която се забива в белите ти дробове в момента, в който се появиш на бял свят – може би това ме впечатли най-много в тази книга. Докато четях „Чик“ усещах една безтегловност, безгрижие, въпреки сериозността на постъпките на двамата главни герои. Най-хубавата част от цялото ми преживяване с това томче, издадено от „Емас“, беше когато почти на финала на историята, може би са ми оставали четири, пет глави до края, сънувах как самата аз потеглям на не добре планирано пътешествие из Германия с някого, когото не виждам (чета само вечер преди сън, през декември нямам време за дневни литературни емисии, и много често заспивам с книга в ръка). Нали знаете онези супер реалистични сънища, в които сякаш всичко се случва наистина и в същия момент знаеш, че не е истина. Ей такъв беше и моят сън. Най-странното в случая е или може би не е, че аз наистина мечтая за такова пътуване. Може би то никога няма да се осъществи, но нищо не пречи да помечтаем, нали?
Трябва да призная, че с все по-честите ми пропадания в сатурнови дупки, много рядко прочитам книга до края или чета внимателно отделните глави от първата думичка до последната, но „Чик“ беше огромно изключение, имайки предвид факта, че въпреки разнообразният ми литературен вкус, янг адълт изданията са тези към, които най-рядко посягам. Препоръчвам „Чик или Защо взехме ладата” на всички възрастни с уклон към европейската литература, защото, нека сме честни - има нещо специално в нея! Също така, нека и четящите тийнове прочетат това издание! Мисля, че ще им допадне! Героите са на тяхната възраст, имат техните страсти и тревоги, говорят на техния език, пък и историята е забавна и в крайна сметка много поучителна.

Фатих Акин, Тристан Гьобел (Майк) и Ананд Батбилег (Чик)
Волфганг Херндорф, писател, художник и илюстратор, пише няколко романа за подрастващи. С „Чик” печели няколко литературни награди, като най-значимата е Наградата на Германия за младежка литература. Също така е спечелил още няколко приза за други свои произведения. За съжаление Волфганг почива млад, диагностициран с рак. Като наследство обаче оставя страхотни книги и красиви картини, а историята на Майк и Андрей се превръща в един от най-големите бестселъри в жанра в Европа и във вдъхновение за великия Фатих Акин. Филмът му "Сбогом, Берлин" печели Наградата на младата публика на Европейската филмова академия.



понеделник, 2 септември 2019 г.

Накратко за: "Почти нормално семейство" от Матиас Едвардсон


“Понякога ми се иска да вярвах в някакъв бог, в някаква по-висша сила. Може би щеше да е по-лесно да имам нещо, върху което да стоваря вината. От друга страна, дори най-праволинейните фундаменталисти не изглеждат склонни да приписват на своите всемогъщи богове вината за нещастието, което рано или късно застига всички ни. Да се родиш човек, означава да ти бъде наложена вина.”

Из:“Почти нормално семейство“

„Почти нормално семейство“ не е типичният трилър. В него няма престрелки и екшън, но емоциите, които предизвиква са точно толкова силни. Матиас Едвардсон пренася читателите в точния момент, в който блаженият и спокоен живот на едно обикновено семейство се разбива на милиони парченца. Той умело преплита семейна драма, съдебен трилър и, станалият ни любим в последните години, скандинавски ноар.
Повествованието се води от тримата главни герои: три различни гледни точки; три различни свидетелства за бавното разпадане на една наглед перфектна семейна идилия - свещеник и баща, адвокат и майка, дъщеря и заподозрян в убийство – и всички те лъжат.
„Почти нормално семейство“ е свеж и оригинален роман! Препоръчвам го за хора, които харесват задълбочени драми или просто искат да си починат от американските екшъни. Авторът така добре предава семейната динамика, че всичко започва да изглежда страшно близо до читателя. Докато четеш „Почти нормално семейство“, няма как да не си зададеш няколко въпроса: Ами, ако това бях аз? Ами, ако това се беше случило в моето семейство? Колко добре човек познава децата си? Какво бих пожертвал аз, за да предпазя детето си?

събота, 15 юни 2019 г.

Няколко думи за "Крадецът на праскови" от Емилиян Станев

"Всеки следобед тя чакаше пленника до липата с притаен дъх и отмалели колене. Тогава усещаше тишината плътно да тежи край нея, кръвта й да пулсира в слепите очи и устните ѝ да съхнат. И когато го видеше да се промъква край черниците и да идва насреща ѝ, преставаше да диша…"

из: "Крадецът на праскови"

 




Колко струват любовта и щастието? Една парцалива униформа и чифт стари ботуши. Парче хляб и сирене, няколко праскови и чепка грозде. Задушен следобед и два куршума. Това е цената, която Елисавета и Иво заплащат за чувствата, които нахлуват в животите им без покана. Без предизвестие, обичта запалва малка искрица в сърцата им, която лумва в буен пожар и те изгарят.

“Крадецът на праскови”, според мен, е една от най-красивите любовни истории. Написана е с майсторство и изящество! Използвайки войната само за фон, Емилиян Станев, разказва за две съдби, докосващи сърцето, две души, обречени да бъдат заедно едва в смъртта и една трагична любов, пред която никой не остава равнодушен.

Препоръчвам на всички почитатели на красивия език и качествената литература! И ако като ученици не сте я чели, защото за вас лятото е било по-важно от задължителния учебен списък, сега е моментът да поправите тази грешка, защото шедьоври като този са вечни!



вторник, 10 юли 2018 г.

Няколко думи за: „Полунощ в книжарница „Блестящи идеи“ от Матю Дж. Съливан


Всичко започва с едно самоубийство.
Лидия – трийсет годишна книжарка, като малка станала свидетел на жестоко убийство, открива любимият си „книжен жабок“ Джоуи да виси обесен от тавана на последния етаж в книжарницата. Животът на младата жена сякаш избледнява леко. Емоционалната привързаност, която е изпитвала към момчето, прераства в тъга и несигурност, и добива нови измерения когато се оказва, че е наследила скромните притежания на Джоуималко дрънкулки и книги. Разгръщайки томчетата обаче, Лидия открива, че те са пълни със специални съобщения и загадки, оставени за нея. Така тя започва разследване, което я води към спомени от детството, срещи с баща ѝ, с когото отдавна не поддържа топли отношения, кървави кошмари и мистерии, които като сутрешна мъгла, лека полека се разсейват около нея.
Мисля, че този роман си струва да бъде прочетен. Понякога думата „дебют“ действа на читателите, както лавандулата действа на молците, но за мен този случай е изключение. Побиват те тръпки. Прелистваш жадно страниците. До последно се чудиш дали икономът не е убиецът. И БАМ! Изненадващ обрат! Какво повече му трябва на един добър трилър?
Да, това е книга за книги – обичам такива, нали съм книжар. Да, главната героиня е книжар, дори сме почти връстнички. Но освен това, „Полунощ в книжарница „Блестящи идеи“ е написана много интелигентно. Матю Дж. Съливан е чудесен разказвач и знае как да грабне вниманието на читателите. Героите му са пълнокръвни, почти истински хора, като изключим факта, че са измислени. И като сложим всичко това на страна, тази книга се оказва изненадващо добър и освежаващ микс от мистерия, разследване на нерешени криминални случаи, изследване на семейните взаимоотношения и почти прави дисекция на една малка, нефункционална група от хора. Тя е за това, че всеки човек заслужава шанс. Тя е за приятелството, за саможертвата, за нуждата да даваш обич и да получаваш обич. За опасностите, които могат да крият тайните и мъката, които таим в себе си. И за това колко може да е силна любовта към книгите.

Накратко за: "Разказът на прислужницата" от Маргарет Атууд




„Изглеждаше, че те имат избор. Изглеждаше, че ние тогава имахме избор. Ние сме общество, загиващо от излишъка на избор.”

 Публикувана за първи път през 1985-а година, „Разказът на прислужницата” потапя читателя в едно плашещо, не съвсем нереално, даже осезаемо фанатично общество. Общество, в което прислужниците, обикновените жени, нямат свободна воля. Мъжете с власт имат пълен контрол. Прислужниците служат за разплод. Единственият смисъл на тяхното съществуване е да продължат рода, да износят бебето. Те са живи инкубатори. Те нямат идентичност. Нямат права. Забранено им е да четат и да пишат. Да изкажат мнението си е немислимо. Не притежават дори телата си. Дават им се нови имена, част от тиранията, в която живеят. Главната героиня се нарича Фредова – тя е на Фред, принадлежи му. Към прислужниците не проявяват милост или съжаление. Ако се опълчат на стандарта, наложен от потисническия режим, смъртта им е бавна и мъчителна. За тях няма надежда за щастие, те живеят във вечно подчинение.

Тръпки да те побият, нали? Никой не остава равнодушен пред тази книга. Можеш да я обичаш. Можеш да я мразиш. Тя е способна да те погълне. Няма да можеш да спиш и дълго след като си я прочел, няма да можеш да си я избиеш от главата. Има нещо в тона на романа на Атууд… Докато четеш „Разказът на прислужницата” сякаш забиваш един от онези ножове с назъбени остриета в хълбока си и въртиш, за да засилиш болката. Историята е обсебваща, плашеща, страшно реалистична. Атууд не пести нищо. Не захаросва повествованието с безсмислени фрази. Изказът ѝ е фин, но мощен. И въпреки, че често отричат „Разказът на прислужницата” да е предсказание, тя ужасно се доближава до политическата и религиозна лудост, завладяла света в последните двайсет години.

„Ние не попадахме във вестниците. Ние живеехме покрай ъглите на шрифта, в празните бели полета. Там беше по-свободно. Ние живеехме в пролуките между историите.”
из: „Разказът на прислужницата”