сряда, 18 октомври 2017 г.

„Лято“ от Едит Уортън

Единствената реалност бе чудното разцъфтяване на нейната нова същност, разтварянето на всичките ѝ свити пипалца към светлината. Досега беше живяла целия си живот сред хора, чиято чувствителност сякаш бе повехнала, защото не им служеше за нищо – а още в началото по-чудесни от ласките на Харни бяха думите му като част от нежността му. Винаги си беше представяла любовта като нещо объркано и потайно, а той я превръщаше в нещо светло и открито като летния въздух.“


Това е тъжна история за съзряването. По-изтънчена от обикновен летен романс. Далеч от клишетата.
Главната героиня, Чарити Роял – отегчена от живота си в малко, провинциално градче, е неуверена в социалното си положение. Отгледана от един от най-видните жители на Северен Дормър, всеки би помислил, че е благодарна за грижите, но не и тя. Чарити не понася настойника си, чувства се като затворник. Комплексирана е от факта, че идва от „планината“, място населено с бедни, необразовани хора, приемани за по-нисши от утайката на обществото. Тя се лута между усещането за власт и малоценност. Не се опитва да изкачи социалната стълбица или да си създаде високо положение, просто иска да разбере къде се вписва.
Чарити Роял – мразех я, обичах я, съчувствах ѝ, страдах за нея. По трудния начин тя научава някои уроци на живота: за класовите различия, за мъжете, за самотата и понася последствията от действията си.
Този роман трябва да е бил шокиращ за 1917-а, като се има предвид, че темата за сексуалното съзряване не е била широко обсъждана, особено в малките градчета на Нова Англия.

Едит Уортън е първата жена, наградена с „Пулицър“ и „Лято“ е много различна от всичко, което е писала, но не по-малко красива и докосваща. Тя рисува ярки картини на природата, града и хората. Любовната история в основата на разказа, е пропита от напрежение и обществени табута, като в „Невинни години“. Изказът на Уортън е интелигентен и красив, и все пак лесно четивен за класика, и както в другите си произведения, те оставя емоционално свързан с пълнокръвните си герои – всеки може да открие по нещо от себе си в тях – такъв е стилът ѝ. Предполагам, че затова я обичам толкова много.

петък, 19 май 2017 г.

Няколко думи за „Когато Марни беше там“ от Джоан Г. Робинсън


Тази история е магична, мистериозна, горчиво-сладка, носталгична, но най-вече е красива. Тя е от онези истории, които докосват сърцето и пълнят очите със сълзи. Тази история определено ще ме преследва. Не само заради вълшебната екранизация на студио Гибли, а заради един цитат от самото начало на книгата, който сякаш ме зашлеви: „Тя отлично знаеше – макар да нямаше начин да обясни на госпожа Престън – че неща като партита и най-добри приятелки, ходене на чай с разни хора може и да са мечта за останалите, защото останалите бяха „вътрешни“ - вътре в някакъв невидим магически кръг. Ана обаче беше навън“. Да, Ана е аутсайдер. Самотница, обикновена, странна за останалите деца. Сигурна съм, че много от читателите, ще се разпознаят в нея, както стана с мен.
Ана е самотно момиче, което живее с осиновителите си. Трудно се сприятелява. Мълчалива е и предпочита да стои на страна от другите. Едно лято обаче, Ана е изпратена в провинцията. Там духът на ѝ е свободен, а краката - боси. По цял ден скита из околните блата и хълмове, докато не среща Марни...
Марни е също толкова самотна, но е различна. Тя е колкото пълнокръвна, енергична и харизматична, толкова и мистериозна и нереална. Марни е като буйната река, която повлича след себе си падналите листа и крехките клончета, и животът на Ана отново придобива цвят, само че Марни изчезва...
Изключително трогателна, разказана на прекрасен език, според мен тази книга е подходяща както за деца, така и за възрастни. Прочетете „Когато Марни беше там“, ако някога сте се чувствали неуверени около останалите или ви е било трудно да откриете себе си! Прочетете я, ако скъп за вас приятел е далеко и ви липсва! Прочетете я, ако ви се прииска да усетите онази топлинка на детството.

P.S.

За филма на студио Гибли – прекрасен е! Непременно го гледайте, ако не сте! Разбира се, книгата е по-хубава (какъвто обикновено е случаят с филмираните книги), но филма добавя към чувствата, които ви е оставила книгата, една идея магия. ;)



сряда, 12 април 2017 г.

„Момичето преди“ от Дж. П. Дилейни

Моля, направете списък на всички вещи, без които не можете.

Така започва динамичния психологически трилър „Момичето преди“, който наистина ме грабна и не оставих от началото до края. Историята в него е като нож с две остриета. Тя отваря дълбок прорез в изкривените съзнания на героите си и разкрива на читателите дълбоко пазените им тайни.
Повествованието се движи в две времеви линии – Сега: Джейн и Преди: Ема.
След като са обрали предишния им дом, Ема и приятелят ѝ Саймън си търсят нова квартира. Бюджетът им е ограничен и всичко е или в ужасно състояние, или прекалено скъпо, докато агента не им показва Фолгейт Стрийт 1. Въпреки, че Саймън се двоуми, Ема е убедена, че точно тази къща е за тях – правилата я карат да се чувства в безопасност. Тя иска да преоткрие себе си, да въдвори ред в живота си, да се промени. И къщата започва да я променя...
След огромна загуба, Джейн си търси ново жилище. Тя иска да започне живота си наново и се надява Фолгейт Стрийт 1 да ѝ помогне, но скоро започват да се случват странни неща и тъмните тайни на къщата започват да излизат наяве...
Едуард е собственик и архитектът, проектирал Фолгейт Стрийт 1. Стилът му на живот е минималистичен, аскетичен на моменти. Ако не си перфектния наемател, той няма да ти позволи да живееш в къщата му. Жаждата му да контролира не знае граници и све пак някои хора са привлечени от гения му... Но кой е Едуард наистина? И какво се случва с тези, които нарушават правилата?
И така, бихте ли искали да живеете във високо технологична, супер модерна къща, с изчистен, минималистичен, дори аскетичен дизайн и то срещу символичен наем? Много внимавайте какво ще отговорите, защото има една уловка. Наемателите са задължени да спазват определен списък с правила... повече от двеста, за да сме по-прецизни. Освен това собственикът е меко казано претенциозен, а заявлението за наемане – ужасно дълго и пълно със странни въпроси, като например: „Ваш близък споделя, че е прегазил човек, докато е шофирал пиян. Това го е накарало да откаже алкохола завинаги. Чувствате ли се длъжни да докладвате случая на полицията?“. Но дали наистина си струва да живеете в тази къща, където навсякъде има скрити джаджи? Където чистачът идва всяка седмица, светлината, температурата, дори душа се настройват според предпочитанията ви? Където самия въздух, струва ви се, ви действа успокояващо заради специалните ултразвукови вълни? Само не забравяйте правилата! Без промени! Без килими! Без цветя! Без украси! Без домашни любимци! Без книги! Без деца!
Макар че преплитането на „преди“ и „сега“ леко ме обърка и на моменти трябваше да се връщам и да препрочитам някои части, книгата ми хареса. Чете се бързо и леко, и в един момент наистина ти бърка в мозъка... Поуката: Внимавай какво си пожелаваш! (Малко банално, но винаги актуално) Следващият път, когато ти предложат нещо подозрително изгодно, го обмисли добре, защото парен, каша духа!


P.S. Правилото за книгите крайно ме стресира...

петък, 17 февруари 2017 г.

Накратко за „Край на дежурството“ от Стивън Кинг

 Както се подразбира от заглавието, с тази книга Стивън Кинг затваря кръга и трилогията за детектив Бил Ходжис се превръща в едно цяло. В перфектното украшение в библиографията на Краля. Личното ми мнение: Колоритното трио Ходжис-Гибни-Робинсън е свежо попълнение в редиците на героите на „новия Кинг“, а Брейди Хартсфийлд поставям в личния си Топ 10 на злодеите родени от перото на Кинг, заедно с имена като Ани Уилкс, Кърт Барлоу и Андре Линож...
За да добиете представа за естеството на последната книга от поредицата, ще цитирам Албер Камю: „Има един-единствен действително сериозен философски проблем – самоубийството.“. И така, в „Край на дежурството“ се заплита възел от самоубийства на хора с общ познат (в преносния и в прекия смисъл) - Брейди Хартсфийлд, получил прозвището „Принца на самоубийствата“. Случаите са странни. Изглеждат като нещо, което само човек със съзнанието на Брейди би могъл да измисли. И все пак, мистър Мерцедес лежи парализиран в болничното си легло. Така че, въпреки необичайните явления покрай него, да смяташ такъв пациент за виновен за смъртта на няколко души е нелепо, нали? Но не забравяйте, че не всичко е видимо за очите! Бившият партньор на Бил Ходжис го моли за помощ и ето как започва последния лов за членовете на детективска агенция „Търси се“. Нито дума за сюжета повече! ...за да не ви развалям удоволствието от четенето. ;)

„Мистър Мерцедес“, „Търси се“ и „Край на дежурството“ са едно наистина свежо попълнение в литературната кариера на Стивън Кинг. Те са различни от старите му книги, но не са и типични за новия му период. По-скоро са нещо като смесица от стария и новия Кинг. Съдържат по малко и от двата му периода. Всъщност, според мен, са взели най-хубавото и от двата периода на Краля - хумора, иронията, силните герои, още по-силните анти герои, мистерията, напрежението, очакването и сълзите накрая...

петък, 19 август 2016 г.

"Децата от гаровия сейф" от Рю Мураками


Рю Мураками - един откровен до болка ексцентрик, който с разголените души и тела на героите си скандализира Япония, е впил пръсти в мозъка ми. Почти като болест е... В началото си мислиш, че силите няма да ти стигнат, за да го преглътнеш, но след това свикваш с болката и дори започва да ти харесва, а накрая си обсебен от него. За да звуча повече като себе си, ще го кажа така: Свършваш в усмирителна риза, в лудницата на Рю-сан...
Това преживях с "Децата от гаровия сейф". Това е една от най-влудяващите и пристрастяващи книги, които съм чела. Освен това е тъжна, смешна, иронична, саркастична, депресираща, объркваща. Това е парад на лудостта. Героите ѝ са вманиачени, отхвърлени, луди, пристрастени, неразбрани; мечтатели, жадуващи любов, съчувствие, щастие, отмъщение...
"И какво като е илюзия, знам, че виждам миражи... И какво от това? Какво като пия пясък вместо вода? До гуша ми е дошло от вода, омръзна ми да пия вода, до смърт ми е писнало, вместо да пия застояла вода, предпочитам да пия пясък - нека скърца между зъбите ми, нека дращи и разкървавява гърлото ми, ето, поглъщам изпълнения с досадна скука въздух и той ме задавя, повдига ми се от него, изпълва ме погнуса, скуката ми обгръща земната повърхност и изгаря, и изгаря на слънцето..."
"Децата от гаровия сейф" е толкова директна, остра и истинска... Можеш да я чуеш. Можеш да я помиришеш. Можеш да усетиш вкуса ѝ. След като си я прочел, си целия покрит с белези...

сряда, 6 април 2016 г.

Няколко думи за „Обици и змии“ от Хитоми Канехара

Сутрин ставах, изпращах Ама на работа и пак се връщах в леглото. От време на време се захващах с някоя почасова работа, чуках се с Шиба-сан, дори се срещах с приятели, но нищо не ми доставяше удоволствие. Вечер излизах с Ама, наливах се с алкохол. Ама виждаше, че не съм на себе си, и не ме насилваше да правим секс, а се притесняваше и се опитваше да ме развесели, бърборейки неспирно, но като видеше, че мрачното изражение на лицето ми не се променя, избухваше в ридания и ме питаше защо съм такава, след което започваше да хленчи, че е разстроен и наранен.
Когато го виждах, че страда, у мен се зараждаше желание да се опитам да отговоря на чувствата му, но и това желание скоро бе потушавано от презрението към самата мен. Чисто и просто не виждах никаква надежда. И сегашният ми живот, и бъдещето ми бяха обвити в мрак и в края на тунела не виждах светлина. Вече ясно си представях как умирам и странното беше, че дори и това не ме разсмиваше.“
из: „Обици и змии“


Да, японците са разказвачи, които с прости думи те пленяват и с всеки следващ японски роман, който прочитам, се убеждавам в това.

Обици и змии“ от Хитоми Канехара е красива в странността си книга. Книга, която прочиташ на един дъх, след чийто край оставаш безмълвен и всъщност не осъзнаваш защо ти е харесала. Но ти харесва. На мен ми хареса. Много ми хареса... И да, не разбирам защо. Може би заради всичката агония, която носи в себе си – физическа и емоционална. Може би заради семплата на пръв поглед история, която всъщност е толкова комплицирана в недрата си. Може би заради това изгубено поколение, което чувствам страшно близко до себе си – младежи, които не знаят кои са, младежи без настояще и без бъдеще. Неудовлетворени. Неосъществени. Неразбрани. Нежелани. Нещастни...

Не мога да си обясня защо тази книга така ме развълнува. Едва стотина странички е, а ме разтърси. Тя е покъртителна в директността си. Откровена. Остра. Болезнена. За нея трудно се говори. Тя се чувства. А стилът на Канехара е толкова простичък, че чак се пристрастяваш към него. Изпитвам неистова нужда да прочета и останалите книги на Хитоми Канехара!

„Момчето“ от Нацуме Сосеки

Момчето” от Нацуме Сосеки е първият двуезичен роман, на японски и български език, който излиза на тукашния книжен пазар.

В центъра му стои темата за сблъсъка между японските традиции, ценности и морал, и европейския интелектуализъм, от където всъщност черпи всичкия сарказъм и хумор, с които е написан. Излиза през 1906 и е основана на личния опит на Сосеки като учител в малко градче във времена, в които модерните западни похвати и начин на мислене бавно превземат Япония.

Когато млад мъж от Токио е изпратен в дълбоката провинция, за да стане учител по математика, се оказва затънал до гушата в проблеми... Освен това, сякаш се е озовал в един съвсем различен свят. Свят неразбиращ неговата честност, враждебен и дори отблъскващ. Учениците му се подиграват. Колегите му възприемат безкористността му като прекалена наивност. Колко струва човек се определя от това каква е заплатата му, а личностните качества изобщо не са предпоставка.

Нацуме Сосеки е един от най-значимите и обичани писатели в Япония, модерен класик, един от основоположниците на съвременната японска литература. Той не е многословен, но езика му е много красив. Типично за японците, и той е разказвач, който с прости думички те пленява, и кара обикновеното да изглежда приказно. „Момчето“ е едва второто негово произведение, което излиза на български език. Първото е повестта „Сърце“ в превод на Дора Барова. А една от най-известните му истории е „Аз съм котарак“, която се надявам скоро да излезе и в България, защото имаме нужда от повече Сосеки!