вторник, 10 юли 2018 г.

Няколко думи за: „Полунощ в книжарница „Блестящи идеи“ от Матю Дж. Съливан


Всичко започва с едно самоубийство.
Лидия – трийсет годишна книжарка, като малка станала свидетел на жестоко убийство, открива любимият си „книжен жабок“ Джоуи да виси обесен от тавана на последния етаж в книжарницата. Животът на младата жена сякаш избледнява леко. Емоционалната привързаност, която е изпитвала към момчето, прераства в тъга и несигурност, и добива нови измерения когато се оказва, че е наследила скромните притежания на Джоуималко дрънкулки и книги. Разгръщайки томчетата обаче, Лидия открива, че те са пълни със специални съобщения и загадки, оставени за нея. Така тя започва разследване, което я води към спомени от детството, срещи с баща ѝ, с когото отдавна не поддържа топли отношения, кървави кошмари и мистерии, които като сутрешна мъгла, лека полека се разсейват около нея.
Мисля, че този роман си струва да бъде прочетен. Понякога думата „дебют“ действа на читателите, както лавандулата действа на молците, но за мен този случай е изключение. Побиват те тръпки. Прелистваш жадно страниците. До последно се чудиш дали икономът не е убиецът. И БАМ! Изненадващ обрат! Какво повече му трябва на един добър трилър?
Да, това е книга за книги – обичам такива, нали съм книжар. Да, главната героиня е книжар, дори сме почти връстнички. Но освен това, „Полунощ в книжарница „Блестящи идеи“ е написана много интелигентно. Матю Дж. Съливан е чудесен разказвач и знае как да грабне вниманието на читателите. Героите му са пълнокръвни, почти истински хора, като изключим факта, че са измислени. И като сложим всичко това на страна, тази книга се оказва изненадващо добър и освежаващ микс от мистерия, разследване на нерешени криминални случаи, изследване на семейните взаимоотношения и почти прави дисекция на една малка, нефункционална група от хора. Тя е за това, че всеки човек заслужава шанс. Тя е за приятелството, за саможертвата, за нуждата да даваш обич и да получаваш обич. За опасностите, които могат да крият тайните и мъката, които таим в себе си. И за това колко може да е силна любовта към книгите.

Накратко за: "Разказът на прислужницата" от Маргарет Атууд




„Изглеждаше, че те имат избор. Изглеждаше, че ние тогава имахме избор. Ние сме общество, загиващо от излишъка на избор.”

 Публикувана за първи път през 1985-а година, „Разказът на прислужницата” потапя читателя в едно плашещо, не съвсем нереално, даже осезаемо фанатично общество. Общество, в което прислужниците, обикновените жени, нямат свободна воля. Мъжете с власт имат пълен контрол. Прислужниците служат за разплод. Единственият смисъл на тяхното съществуване е да продължат рода, да износят бебето. Те са живи инкубатори. Те нямат идентичност. Нямат права. Забранено им е да четат и да пишат. Да изкажат мнението си е немислимо. Не притежават дори телата си. Дават им се нови имена, част от тиранията, в която живеят. Главната героиня се нарича Фредова – тя е на Фред, принадлежи му. Към прислужниците не проявяват милост или съжаление. Ако се опълчат на стандарта, наложен от потисническия режим, смъртта им е бавна и мъчителна. За тях няма надежда за щастие, те живеят във вечно подчинение.

Тръпки да те побият, нали? Никой не остава равнодушен пред тази книга. Можеш да я обичаш. Можеш да я мразиш. Тя е способна да те погълне. Няма да можеш да спиш и дълго след като си я прочел, няма да можеш да си я избиеш от главата. Има нещо в тона на романа на Атууд… Докато четеш „Разказът на прислужницата” сякаш забиваш един от онези ножове с назъбени остриета в хълбока си и въртиш, за да засилиш болката. Историята е обсебваща, плашеща, страшно реалистична. Атууд не пести нищо. Не захаросва повествованието с безсмислени фрази. Изказът ѝ е фин, но мощен. И въпреки, че често отричат „Разказът на прислужницата” да е предсказание, тя ужасно се доближава до политическата и религиозна лудост, завладяла света в последните двайсет години.

„Ние не попадахме във вестниците. Ние живеехме покрай ъглите на шрифта, в празните бели полета. Там беше по-свободно. Ние живеехме в пролуките между историите.”
из: „Разказът на прислужницата”

сряда, 17 януари 2018 г.

Накратко за „Елинор Олифант си е супер“ от Гейл Хъниман

„В сърцето ми също има белези, точно толкова плътни и грозни, колкото и тези по лицето ми. Знам, че са там. Надявам се да е останала и здрава тъкан, малко късче, през което да може да преминава любовта. Навътре и навън. Надявам се.“
из „Елинор Олифант се е супер“




В началото, човек би помислил, че Елинор Олифант е като всички герои в съвременната литература, но тя не е. Наистина я харесвам и тя много ми липсва. Често си мисля за нея и се питам какво ли би направила в определена ситуация. Усещам я близка до себе си и я разбирам... или поне се опитвам.
Елинор е имала тежко детство и е прекарала голяма част от живота си в социални институции. Ежедневието ѝ е сиво и еднообразно. Колегите в офиса, където работи от девет години, ѝ се подиграват. Няма приятели. Социалните ѝ умения са... Всъщност тя почти няма такива. И въпреки, че е самотна и не получава обич от никого, тя е силна и никога не пада духом, дори понякога изглежда сякаш не ѝ пука. Но всички знаем какво обикновено се крие зад непробиваемата броня, нали?
„Елинор Олифант си е супер“ е специална. Дори държанието на Елинор, да изглежда сходно с това на повечето странни герои, тя е уникална по своему. Толкова е истинска. Смях се с нея. Плаках с нея.
Тази книга наистина ми хареса. Преизпълнена е с емоции, но не е прекалено емоционална. На повърхността е доста забавна, но под епидермиса е много тъжна, дълбока и трогателна.


„Когато тишината и самотата ме притиснат и надвият, когато ме пронижат като с лед, чувствам потребност да говоря на глас, макар и само за да се уверя, че съм жива.“

из „Елинор Олифант си е супер“

сряда, 18 октомври 2017 г.

„Лято“ от Едит Уортън

Единствената реалност бе чудното разцъфтяване на нейната нова същност, разтварянето на всичките ѝ свити пипалца към светлината. Досега беше живяла целия си живот сред хора, чиято чувствителност сякаш бе повехнала, защото не им служеше за нищо – а още в началото по-чудесни от ласките на Харни бяха думите му като част от нежността му. Винаги си беше представяла любовта като нещо объркано и потайно, а той я превръщаше в нещо светло и открито като летния въздух.“


Това е тъжна история за съзряването. По-изтънчена от обикновен летен романс. Далеч от клишетата.
Главната героиня, Чарити Роял – отегчена от живота си в малко, провинциално градче, е неуверена в социалното си положение. Отгледана от един от най-видните жители на Северен Дормър, всеки би помислил, че е благодарна за грижите, но не и тя. Чарити не понася настойника си, чувства се като затворник. Комплексирана е от факта, че идва от „планината“, място населено с бедни, необразовани хора, приемани за по-нисши от утайката на обществото. Тя се лута между усещането за власт и малоценност. Не се опитва да изкачи социалната стълбица или да си създаде високо положение, просто иска да разбере къде се вписва.
Чарити Роял – мразех я, обичах я, съчувствах ѝ, страдах за нея. По трудния начин тя научава някои уроци на живота: за класовите различия, за мъжете, за самотата и понася последствията от действията си.
Този роман трябва да е бил шокиращ за 1917-а, като се има предвид, че темата за сексуалното съзряване не е била широко обсъждана, особено в малките градчета на Нова Англия.

Едит Уортън е първата жена, наградена с „Пулицър“ и „Лято“ е много различна от всичко, което е писала, но не по-малко красива и докосваща. Тя рисува ярки картини на природата, града и хората. Любовната история в основата на разказа, е пропита от напрежение и обществени табута, като в „Невинни години“. Изказът на Уортън е интелигентен и красив, и все пак лесно четивен за класика, и както в другите си произведения, те оставя емоционално свързан с пълнокръвните си герои – всеки може да открие по нещо от себе си в тях – такъв е стилът ѝ. Предполагам, че затова я обичам толкова много.

петък, 19 май 2017 г.

Няколко думи за „Когато Марни беше там“ от Джоан Г. Робинсън


Тази история е магична, мистериозна, горчиво-сладка, носталгична, но най-вече е красива. Тя е от онези истории, които докосват сърцето и пълнят очите със сълзи. Тази история определено ще ме преследва. Не само заради вълшебната екранизация на студио Гибли, а заради един цитат от самото начало на книгата, който сякаш ме зашлеви: „Тя отлично знаеше – макар да нямаше начин да обясни на госпожа Престън – че неща като партита и най-добри приятелки, ходене на чай с разни хора може и да са мечта за останалите, защото останалите бяха „вътрешни“ - вътре в някакъв невидим магически кръг. Ана обаче беше навън“. Да, Ана е аутсайдер. Самотница, обикновена, странна за останалите деца. Сигурна съм, че много от читателите, ще се разпознаят в нея, както стана с мен.
Ана е самотно момиче, което живее с осиновителите си. Трудно се сприятелява. Мълчалива е и предпочита да стои на страна от другите. Едно лято обаче, Ана е изпратена в провинцията. Там духът на ѝ е свободен, а краката - боси. По цял ден скита из околните блата и хълмове, докато не среща Марни...
Марни е също толкова самотна, но е различна. Тя е колкото пълнокръвна, енергична и харизматична, толкова и мистериозна и нереална. Марни е като буйната река, която повлича след себе си падналите листа и крехките клончета, и животът на Ана отново придобива цвят, само че Марни изчезва...
Изключително трогателна, разказана на прекрасен език, според мен тази книга е подходяща както за деца, така и за възрастни. Прочетете „Когато Марни беше там“, ако някога сте се чувствали неуверени около останалите или ви е било трудно да откриете себе си! Прочетете я, ако скъп за вас приятел е далеко и ви липсва! Прочетете я, ако ви се прииска да усетите онази топлинка на детството.

P.S.

За филма на студио Гибли – прекрасен е! Непременно го гледайте, ако не сте! Разбира се, книгата е по-хубава (какъвто обикновено е случаят с филмираните книги), но филма добавя към чувствата, които ви е оставила книгата, една идея магия. ;)



сряда, 12 април 2017 г.

„Момичето преди“ от Дж. П. Дилейни

Моля, направете списък на всички вещи, без които не можете.

Така започва динамичния психологически трилър „Момичето преди“, който наистина ме грабна и не оставих от началото до края. Историята в него е като нож с две остриета. Тя отваря дълбок прорез в изкривените съзнания на героите си и разкрива на читателите дълбоко пазените им тайни.
Повествованието се движи в две времеви линии – Сега: Джейн и Преди: Ема.
След като са обрали предишния им дом, Ема и приятелят ѝ Саймън си търсят нова квартира. Бюджетът им е ограничен и всичко е или в ужасно състояние, или прекалено скъпо, докато агента не им показва Фолгейт Стрийт 1. Въпреки, че Саймън се двоуми, Ема е убедена, че точно тази къща е за тях – правилата я карат да се чувства в безопасност. Тя иска да преоткрие себе си, да въдвори ред в живота си, да се промени. И къщата започва да я променя...
След огромна загуба, Джейн си търси ново жилище. Тя иска да започне живота си наново и се надява Фолгейт Стрийт 1 да ѝ помогне, но скоро започват да се случват странни неща и тъмните тайни на къщата започват да излизат наяве...
Едуард е собственик и архитектът, проектирал Фолгейт Стрийт 1. Стилът му на живот е минималистичен, аскетичен на моменти. Ако не си перфектния наемател, той няма да ти позволи да живееш в къщата му. Жаждата му да контролира не знае граници и све пак някои хора са привлечени от гения му... Но кой е Едуард наистина? И какво се случва с тези, които нарушават правилата?
И така, бихте ли искали да живеете във високо технологична, супер модерна къща, с изчистен, минималистичен, дори аскетичен дизайн и то срещу символичен наем? Много внимавайте какво ще отговорите, защото има една уловка. Наемателите са задължени да спазват определен списък с правила... повече от двеста, за да сме по-прецизни. Освен това собственикът е меко казано претенциозен, а заявлението за наемане – ужасно дълго и пълно със странни въпроси, като например: „Ваш близък споделя, че е прегазил човек, докато е шофирал пиян. Това го е накарало да откаже алкохола завинаги. Чувствате ли се длъжни да докладвате случая на полицията?“. Но дали наистина си струва да живеете в тази къща, където навсякъде има скрити джаджи? Където чистачът идва всяка седмица, светлината, температурата, дори душа се настройват според предпочитанията ви? Където самия въздух, струва ви се, ви действа успокояващо заради специалните ултразвукови вълни? Само не забравяйте правилата! Без промени! Без килими! Без цветя! Без украси! Без домашни любимци! Без книги! Без деца!
Макар че преплитането на „преди“ и „сега“ леко ме обърка и на моменти трябваше да се връщам и да препрочитам някои части, книгата ми хареса. Чете се бързо и леко, и в един момент наистина ти бърка в мозъка... Поуката: Внимавай какво си пожелаваш! (Малко банално, но винаги актуално) Следващият път, когато ти предложат нещо подозрително изгодно, го обмисли добре, защото парен, каша духа!


P.S. Правилото за книгите крайно ме стресира...

петък, 17 февруари 2017 г.

Накратко за „Край на дежурството“ от Стивън Кинг

 Както се подразбира от заглавието, с тази книга Стивън Кинг затваря кръга и трилогията за детектив Бил Ходжис се превръща в едно цяло. В перфектното украшение в библиографията на Краля. Личното ми мнение: Колоритното трио Ходжис-Гибни-Робинсън е свежо попълнение в редиците на героите на „новия Кинг“, а Брейди Хартсфийлд поставям в личния си Топ 10 на злодеите родени от перото на Кинг, заедно с имена като Ани Уилкс, Кърт Барлоу и Андре Линож...
За да добиете представа за естеството на последната книга от поредицата, ще цитирам Албер Камю: „Има един-единствен действително сериозен философски проблем – самоубийството.“. И така, в „Край на дежурството“ се заплита възел от самоубийства на хора с общ познат (в преносния и в прекия смисъл) - Брейди Хартсфийлд, получил прозвището „Принца на самоубийствата“. Случаите са странни. Изглеждат като нещо, което само човек със съзнанието на Брейди би могъл да измисли. И все пак, мистър Мерцедес лежи парализиран в болничното си легло. Така че, въпреки необичайните явления покрай него, да смяташ такъв пациент за виновен за смъртта на няколко души е нелепо, нали? Но не забравяйте, че не всичко е видимо за очите! Бившият партньор на Бил Ходжис го моли за помощ и ето как започва последния лов за членовете на детективска агенция „Търси се“. Нито дума за сюжета повече! ...за да не ви развалям удоволствието от четенето. ;)

„Мистър Мерцедес“, „Търси се“ и „Край на дежурството“ са едно наистина свежо попълнение в литературната кариера на Стивън Кинг. Те са различни от старите му книги, но не са и типични за новия му период. По-скоро са нещо като смесица от стария и новия Кинг. Съдържат по малко и от двата му периода. Всъщност, според мен, са взели най-хубавото и от двата периода на Краля - хумора, иронията, силните герои, още по-силните анти герои, мистерията, напрежението, очакването и сълзите накрая...