Накратко за: "Разказът на прислужницата" от Маргарет Атууд

„Изглеждаше, че те имат избор. Изглеждаше, че ние тогава имахме избор. Ние сме общество, загиващо от излишъка на избор.”

 Публикувана за първи път през 1985-а година, „Разказът на прислужницата” потапя читателя в едно плашещо, не съвсем нереално, даже осезаемо фанатично общество. Общество, в което прислужниците, обикновените жени, нямат свободна воля. Мъжете с власт имат пълен контрол. Прислужниците служат за разплод. Единственият смисъл на тяхното съществуване е да продължат рода, да износят бебето. Те са живи инкубатори. Те нямат идентичност. Нямат права. Забранено им е да четат и да пишат. Да изкажат мнението си е немислимо. Не притежават дори телата си. Дават им се нови имена, част от тиранията, в която живеят. Главната героиня се нарича Фредова – тя е на Фред, принадлежи му. Към прислужниците не проявяват милост или съжаление. Ако се опълчат на стандарта, наложен от потисническия режим, смъртта им е бавна и мъчителна. За тях няма надежда за щастие, те живеят във вечно подчинение.

Тръпки да те побият, нали? Никой не остава равнодушен пред тази книга. Можеш да я обичаш. Можеш да я мразиш. Тя е способна да те погълне. Няма да можеш да спиш и дълго след като си я прочел, няма да можеш да си я избиеш от главата. Има нещо в тона на романа на Атууд… Докато четеш „Разказът на прислужницата” сякаш забиваш един от онези ножове с назъбени остриета в хълбока си и въртиш, за да засилиш болката. Историята е обсебваща, плашеща, страшно реалистична. Атууд не пести нищо. Не захаросва повествованието с безсмислени фрази. Изказът ѝ е фин, но мощен. И въпреки, че често отричат „Разказът на прислужницата” да е предсказание, тя ужасно се доближава до политическата и религиозна лудост, завладяла света в последните двайсет години.

„Ние не попадахме във вестниците. Ние живеехме покрай ъглите на шрифта, в празните бели полета. Там беше по-свободно. Ние живеехме в пролуките между историите.”
из: „Разказът на прислужницата”