„Човекът, който не беше убиец” от Микаел Юрт и Ханс Русенфелт

„Не беше убие.

Повтаряше си го наум, докато влачеше трупа надолу по склона. Аз не съм убиец.

Убийците са престъпници. Убийците са лоши. Мракът е погълнал душите им и по разни причини те са прегърнали тъмнината и я приветстват, обръщайки гръб на светлината. Той не беше лош.”

Така започва „Човекът, който не беше убиец”. Посегнах към нея с любопитството на десетгодишен, намерил скритите списания на по-големия си брат, след като прочетох горните редове. Обикновено така правя когато си избирам книга за четене. Ако първите изречения не ми проговорят, явно не ни е било писано. Но ако ме грабне още в началото... Е, останалото е магия.

„Човекът, който не беше убиец” е първата книга от новата поредица на издателство Ера „Северно сияние”. Също така е и първа с главен герой Себастиан Бергман. Нетърпелива съм за следващите! Авторите – Микаел Юрт и Ханс Русенфелт са сценаристи. Може би сте гледали „Мостът”.

Всеки, който някога е отварял криминален роман, написан от скандинавец, ще разбере за какво говоря когато казвам, че колкото мрачни и жестоки да са престъпленията, които описват, трудно би се намерил съвременен западен писател, който да те разтърси по този начин. (Нищо лично към американските членове на раздел „Трилъри”, но никога не съм криела, че предпочитам литературата (и изобщо изкуството във всичките му измерения) да е произведена на Стария континент. Качеството е различно*.) И „Човекът, който не беше убиец” по нищо не отстъпва на вече добре познати автори като Ю Несбьо, Камила Лекберг или Стиг Ларшон.

Действието тук се развива в провинциалното шведско градче Вестерос**, където един труп разбунва духовете. Шестнайсетгодишният Рогер е открит мъртъв, убит по особено жесток начин. За да се разреши случая във Вестерос пристига експертна група от Стокхолм, а по късно към нея се присъединява и арогантния, но брилянтен Себастиан Бергман – психолог, сваляч, мрънкач, с ум като бръснач и непогрешима интуиция. Оказва се обаче, че идиличното градче, в което са се озовали, никак не е перфектно. И на пръв поглед безупречната му целомъдреност е просто добре замаскирана поквара. Оказва се, че хората му крият много по-тъмни тайни отколкото самите те могат да понесат. И изведнъж всичко рухва... Ще кажа само, че краят беше разтърсващ! Отдавна не бях изпитвала такава емоция. В един и същи момент мразех убиеца (който не е убиец) и също така го съжалявах, съчувствах му.

Образите на героите на тази книга са плътни и изпипани почти до съвършенство. Истински чувства. Истински взаимоотношения. Нищо повърхностно. Нещо, над което да се замислиш. Да пипнеш. Да вдишаш. Иглички, забиващи се в кожата ти. Електрическа искра, пълзяща към мозъка ти...

За мен „Човекът, който не беше убиец” всъщност говори за убийството не толкова като за престъпление, а като за акт, продиктуван от страх. Страхът, че ще изгубиш всичко, което обичаш, което е придавало смисъл на живота ти... Всъщност тук страхът е главният мотив, главният виновник за всичко. Страхът, подклаждан от самотата, гнева, неразбирането на другите. Разрушителната сила на низките човешки емоции и желания...

*Изключвам Стивън Кинг (и преди да са се обадили големите разбирачи – Кинг пише както хоръри, така и трилъри, мистерии, антиутопии... фентъзи, ако броим някои заглавия) и Джеймс Ролинс.

**На вниманието на феновете на „Песен за огън и лед” и Мартин: Това е друг Вестерос. Истински. ;)