вторник, 2 юли 2013 г.

Абстиненция


Глухи стъпки отекваха в пустия коридор и един силует се разтегляше на луминисцентната светлина. От стените лъхаше студ, мъртвешки студ, способен да подлуди и нормален човек.
Когато влезе в стаята си, се приближи до прозореца. Облегна се на металните решетки и погледът ù се отнесе някъде покрай цъфналите липи към далечния хоризонт. Вятърът меланхолично галеше листата на дърветата и на нея ù се прииска в този момент да е зелено листо, безгрижно подмятано от вятъра. Единственото, което смущаваше мислите ù, бяха спомените. Черно-бели спомени за отминалите години, за приятелите ù, семейството, враговете ù… И онзи мъж със зелените очи, които напоследък все по-често нахлуваха в сънищата ù. Понечи да избърше сълзите си, но изпита пронизваща болка в лявата ръка, посиняла в сгъвката. Усещаше и ужасно главоболие, и неутолима жажда; очите ù бяха подути и зачервени, потеше се обилно и беше замаяна. Осъзнаваше, че все някога ще трябва да спре всички „медикаменти”, но мразеше състоянието, в което изпадаше при всеки опит. Тази абстиненция ме убива. При нея, така наречената абстиненция не продължаваше повече от четири дни. И без друго беше свикнала да ù повтарят, че не е достатъчно силна, че е слабохарактерна и нищо няма да излезе от нея. Дори след като се дипломира в безбожно скъп частен университет и започна работа (по специалността си)  зад граница, безмилостните ù родители настояваха, че нищо няма да постигне. Беше ù омръзнало да я подценяват най-близките и затова реши вече да не полага кой знае какви усилия да им се доказва.

Когато най-после успя да заспи, в съзнанието ù нахлу Кошмарът. Същият кошмар, който сънуваше всяка нощ в продължение на година. Затова и вече беше с главно К – така го отбелязваше в дневника си – нещо останало ù като навик от пубертета. И тази нощ се събуди обляна в студена пот, с разтуптяно сърце и разтреперени ръце. Точно тях сега протягаше и старателно оглеждаше на лунна светлина. След като се увери, че са чисти, включи осветлението, отвори пластмасовото шкафче, извади дневника си и молив и записа. В продължение на една година, за всеки ден беше писала само за убийството зад ъгъла на „4-та” и „Сатън” и за оневиняването ù като по чудо. Тук-там се срещаше по нещо за престоя ù в комуната, а от една седмица и нито вест от Него. След онази паметна случка пред бара, споменът за окървавените ù ръце не я напускаше нито за миг. Колкото и старателно да миеше ръцете си, тази натрапчива мисъл не я оставяше на мира, а и усещането беше така ужасно… Но пък дъртият пияница си го търсеше. Така се успокояваше донякъде. Може би това беше последният ù ден като нормален човек. Може би точно тогава откачи. Да, това беше точката на пречупване.
Повече не затвори очи. Просто седеше, обвила с ръце коленете си, взирайки се в сенките на липите.

На сутринта вратата на стаята се отвори и вътре влезе санитарката със сутрешната дозахапове и напомняне за часа при психиатъра. На излизане направи обичайната си физиономия, с която казва:”Писна ми от откачалки и наркомани!” и затръшна вратата.
Бледа ръка надигна завивката и полупрозрачно тяло се изправи с мъчителни движения. Сега по нищо, освен дългите къдрици, нежните скули и крехките рамене, не можеше да се разпознае, че това е жена. Цялата се беше стопила – не беше останала нито следа от жената, която беше преди година.
Коридорът беше празен както винаги, но въпреки яркото осветление, изглеждаше някак мрачен и зловещ. Приглушените писъци на останалите пациенти озвучаваха белия студ, който лъхаше от цялата сграда.
Отдавна не изпитваше притеснение от факта, че влиза в психиатричен кабинет. И в момента не изпитваше такова. Но колкото и мила, и нелицемерна да изглеждаше лекарката, не я интересуваше особено какво и как ù говори. Беше се срещала с достатъчно лекари, за да заключи, че на повечето всъщност не им пука за хората, които трябва да лекуват, все пак си вземат парите. Материалното над духовното, въздъхваше тя все по-често.
И днешният разговор не протече по-различно от вчерашния, но този път докато наблюдаваше колко спокойно си говори психиатърката, в съзнанието ù прещрака нещо. Не ù се говореше и определено не ù се слушаше повече. Колко ли хубаво щеше да бъде, ако млъкне и спре да досажда на бедните хора? В следващия миг си представи абсолютна анархия – всеки правеше каквото си поиска или по-точно – беше свободен да прави каквото му се прииска без всякакви ограничения и контрол. Но дразнещата жена срещу нея продължаваше да говори неща, на които незнайно защо очакваше някакъв отговор. След петнайсет минути вратата на кабинета се отвори, на пода издрънча окървавена метална писалка и същото онова подобие на женско тяло, което беше влязло вътре преди половин час, сега излизаше с облени в кръв ръце.
В пустия коридор отново отекваха глухи стъпки. Сега им пригласяше и звукът от капещата по пода кръв. Това, което беше останало от жената, крачеше спокойно към стаята си. Когато влезе в нея, се приближи до прозореца. Облегна се на металните решетки и погледът ù се отнесе някъде покрай цъфналите липи към далечния хоризонт. Вятърът все така меланхолично милваше листата на дърветата и на нея ù се прииска в този момент да е зелено листо, безгрижно подмятано от вятъра.

Няма коментари:

Публикуване на коментар