вторник, 2 юли 2013 г.

Почакай следващия изгрев...

... And you can sing until there's no song left  And I can scream until the world goes deaf  For every other word left unsaid you should have took the time to read the sign and see what it meant In some ways everybody feels alone so if the burden is mine then I can carry my own If joy really comes in the morning time then I'm gunna sit back and wait until the next sun rise ... (Goodbye For Now - P.O.D.)



Паля третата цигара. Или е осма, не знам. Спрях да ги броя. Сядам на ръба на моста  и провесвам крака през парапета. Взирам се във водата. Толкова е красива! Мръсна, мътна, воняща на клозет, обаче красива. Колите зад гърба ми фучат напред-назад. Бързат за някъде. За къде? Да трупат пари, имоти, скъпи дрънкулки. Не знаят ли, че няма смисъл от тези неща? На оня свят не те посрещат по дрехите.
Усещам как обувките ми се изхлузват от краката ми, обаче нямам сили за тях. Затова вадя още една цигара. Разклащам кутията до ухото си да чуя дали има нещо вътре, но се оказва празна. Е, все тая. И без друго вече няма да пуша. Един вреден навик по-малко.
Изведнъж някой ме хваща за рамото. Мъж. Висок. Хипар някакъв, нарамил огромна раница. Целият опърпан, прашен. „Какво? Ще скачаш ли?”, пита ме непознатият. Отговарям му, че обмислям варианта. Пита ме защо. Заразказвах му за живота си, за работата, за семейството. Как се дипломирах в реномиран университет. Как си намерих добре заплатена работа. Е, вярно фирмата развиваше малко „сенчест” бизнес, обаче всички документи бяха изрядни. Натрупахме добър капитал. Купих си огромна вила извън града, апартамент в града, две коли и се ожених за дъщерята на шефа. Не беше красавица, обаче татко ù беше въшлив от пари. След година се родиха и децата. След още няколко годинки парите започнаха да намаляват. В документите се появяваха все повече грешки. Жената искаше повече, аз ù давах по-малко. Фирмата фалира. С щерката на шефа се разведохме. Взе ми вилата, апартамента, колите и децата. Това е всичко, което ми остана – дрехите на гърба ми, обувките на краката и една цигара. Нямам пукнат лев. Разхождам се в едни и същи сенки, странни времена са, усещам как си губя времето. „И затова искаш да се удавиш?!”, казва ми изненадан мъжът. „Че какво да правя? Нищо друго не ми остава. Нищо друго не умея, освен да смятам. Не искам да скитам по улиците и да моля за жълти стотинки.”, отвръщам му и понечвам да си запаля цигарата. Непознатия сяда  до мен, провесва си краката през парапета и се заглежда в залязващото слънце. „Знаеш ли, не е лесно да си беден. Цял ден се мъчиш да изкараш нещо, за да можеш да преживееш и на следващия. Случва се да си легнеш гладен, тогава се събуждаш гладен, ако изобщо се събудиш. В най-лошия случай скитосваш улиците и молиш за жълти стотинки. И ако ти дадат нещо, благославяш добряка отсреща, ако не ти дадат, пак го благославяш, нищо че е забързан и не може или не иска да ти обърне внимание, защото ти всъщност не си беден. Той е бедният. Ти си богат и пребогат. Имаш слънцето. Не го гледай, че сега залязва”, продължаваше с усмивка мъжът. „То е твое и утре ще се върне с по-топли лъчи. Имаш вятъра. Чуваш песни в шепота му. Знаеш накъде духа и се понасяш с него към красиви страни, неизследвани земи... Времената са мрачни, трудни, но ти все още можеш да видиш светлинка в края на тунела”.
Какви ги дрънкаше тоя? На мен ми беше толкова самотно. Никой не ме разбираше. Бях разорен, беше ми толкова трудно. „Знам, че ти е трудно.”, продължи мъжът, сякаш ми чете мислите. „Знам и че си самотен, всички в даден момент се чувстват някак самотни. Мъката и разочарованието ги зарови някъде, където ти самият няма да ги намериш. Болката, с която се бориш, ми е добре позната и ще ти кажа само, че най-трудната част от преодоляването ù е да се сбогуваш с нея. Просто се отпусни и почакай следващия изгрев”.
Усмихна се и се изправи. „Довиждане засега”, потупа ме по рамото и тръгна на някъде.
„Странна птица беше този”, помислих си.
Запалих последната си цигара и дръпнах дълбоко.
Едната ми обувка цопна в реката.


Няма коментари:

Публикуване на коментар