***

Копаейки бавно поредния гроб
усещайки в студената пръст всеки микроб
надеждата светла оцапана в кал
мислеше звучно за нови победи
за вечери на свещи
за сексуални обреди
а калта поръсваше по лицето й бяло
но ръцете държаха лопатата здраво
забивайки я с истинска страст
прекършвайки корените на поредния храст
Живот, с ирония мислеше тя
кой те зачита, обича сега?
Вятърът галеше красиви коси
опръскани с кръв и лунни лъчи

Безжалостно тих и ненужен микроб
бе убит от надежда, копаеща гроб
И никой нищо въобще не разбра
безучастен вятърът го отнесе в нощта
Ореолът над нея стенеше в мрака
ням свидетел, проскубан кат сврака
гротескно висеше над красотата
и бавно и тъжно пълзеше надолу
към шията нежна и топла и бяла

На следния ден я намериха там
гробът бе почти цял изкопан
ореолът превърнал се бе в неин палач
към казани врящи заслужен водач
Но дори и в тази тъй мъчна смърт
толкоз красив бе останал трупът
сега когато грозното “Аз”
бе напуснало свещения храм
и само красотата лежеше там
преклонът пред тази тленност
се превръща в единствена ценност
И никой ни дума не каза
сега без надежда, той го наказа
А вятърът тихо косите погали
разпиля ги нежно, почувства, едва ли

Не мина и час и по стар обичай
решиха че след следобеден чай
ще погребат надеждата светла
и друга ще търсят - те дадоха клетва
Пръстта съхнеше бавно под сиво небе
по красивото тяло на греховно сърце
Всички гледаха как този нар
бе приповдигнат от пияний гробар
и бе метнат шумно в дълбокия гроб
пълен със червеи - гнусен въртоп
Със същата тази мръсна лопата
зарита бе тя - шега на съдбата

Красотата сякаш се сля със пръстта
и не бе виновна само възрастта
ни скоростта
с която времето летеше
и тънките нишки с които плетеше
съдби човешки
изпълнени с омраза от проби и грешки
И няма я вече на тоз свят красотата
бе засипана с пръст от лопата
която сама бе държала
живяла греховно - после умряла
не, станала бе едно със пръстта
неин любим и неин баща
И всяко дърво и тревичка и храст
цъфтяха красиви със нейната страст

Author unknown