вторник, 2 юли 2013 г.

Невидимият Джони Каил


-       Телефон на доверието, как можем да Ви помогнем?
-       У нас има... няколко трупа.
-       Какво има у вас?! – шокирана попита операторката.
-       Трупове, мъртви хора. – отговори спокоен детски глас от другата страна на слушалката. – Първо мислех, че просто спят, но когато не мръднаха цял ден, реших, че нещо не е наред... А и от гърлата им се стичаше кръв.
-       Но какво се случи? Крадци ли ви нападнаха... Това е семейството ти, нали? Но най-важното сега е да не се паникьосваш, обади се в полицията!
-       Обадих се вече. Идват насам. И да, семейството ми е... но не съм паникьосан, само ме е страх от полицията малко.
-       Че защо? Да не са те заплашили крадците? Биха ли те?
-       Не.
-       Какво тогава?
-       Не ме видяха изобщо.
-       Скрил ли се беше? Кажи, на колко години си? Имам една приятелка в социалното бюро, много е мила, занимава се с деца, които...
-       Просто не ме видяха. На десет съм, мога сам да се грижа за себе си и не искам никакви социални, мразя ги!
-       Как така ги мразиш?
-       Ами виждате ли, аз съм осиновен. Това не беше истинското ми семейство. Знам ги социалните и те всичките са гадняри, и не ме разбират... Никой не ме разбира.
-       А осиновителите ти? Те не те ли разбираха? Не се ли грижеха добре за теб?
-       Кои от всичките?
-       Всичките? Колко пъти са те осиновявали?
-       Три.
-       А си само на десет. Миличкият, колко ли си страдал...
-       Те страдаха повече. Не че нещо... Не бяха лоши хора, но бяха адски досадни и... пострадаха.
-       Какво искаш да кажеш? Как така са пострадали?
-       Семейство Патън бяха прекалено религиозни. Всъщност, в това няма нищо лошо, но ме дразнеше как всяка неделя дъртата Лили ме ръчка да ходя с нея на църква или как стария Пит ме караше да казвам някаква измислена от него молитва преди всяко ядене, всяко. В началото не беше толкова зле, бях започнал да свиквам, поне така си мислех, но не издържах, бяха се вманиачили по Исус. Не че не вярвам в него, напротив, но те прекаляваха. Дъртата, първата ми „майка” откачаше за най-малкото нещо. За най-малката беля започваше да се моли на Бог да спаси грешната ми душа. Искаше и аз да се моля, луда работа. Всяка неделя ме обличаше в един смешен костюм, с който приличах на пингвин, отвратително! И ме завличаше в църквата, а след литургията ме натикваше насила в изповедалнята, за да моля опрощение за грешките си, колкото и детски да са те. На отчето вече му беше писнало, както и на мен. Знаеше всичките ми „грехове”. Накрая вече нямаше за какво да си говорим, затова стояхме и си мълчахме десетина минути за пред Лили и на излизане той ми казваше нещо от сорта на „Кажи 20 пъти „Аве Мария” и си се прибирахме доволни що годе. Грейси-Ан умираше от смях винаги щом прекрачвах прага на изповедалнята.
-       Коя е Грейси-Ан?
-       Приятелка от Сейнт Винсънт, домът за сираци, много е сладка. Както и да е. В един момент наистина ми омръзнаха щуротиите на Патънови. Добре, че е специалната ми дарба иначе не знам как щях да се справя досега с цялата тази простотия.
-       Каква е тази твоя специална дарба?
-       Ставам невидим. – със задоволство каза момчето.
-       Нима?! И как го правиш?
-       Само си го пожелавам.
-       И толкова?!
-       Ти какво искаш? Вълшебни пръчици, звезден прах, лилав дим, абра кадабра и разни такива? Да не мислиш, че се шегувам? А схванах, не ми вярваш.
-       Не че не ти вярвам, просто звучи странно...
-       Да, да, пък и съм само на десет, ясно, детската фантазия, бла бла бла...
-       Извинявай. Разкажи ми какво е станало? Как са пострадали семейство Патън?
-       Ами една неделна вечер си легнаха след задължителната молитва и изобщо не се събудиха на сутринта. Нито на следващата. Бях уплашен, паникьосан. Стоях свит в един ъгъл на стаята си с часове. Молех се за опрощението на грешната си душа. Ако дъртата Лили можеше да ми проговори в онзи момент сигурно щеше да каже, че дявола ме е обладал. И може би щеше да е права... ако не беше мъртва. Ха-ха-ха, нали се сещаш, мъртва?! – изсмя се момчето. – После ме държаха известно време в нещо като изправителен дом, но не точно, бях прекалено малък за такова място. Всеки ден ме влачеха на психоаналитик, една луда докторка. По-луда и от нас. Учудих се като видях Грейси-Ан да излиза от кабинета ù един ден.
-       И тя ли е ходила на психиатър?
-       Така изглежда. После ме осиновиха Катрин и Стивън Милър. Младо семейство. За съжаление и двамата стерилни. След пет години неуспешни опити да забременее, Стив решил да вземе на Катрин кученце за утеха. Пинчер – ужасно животно, най-досадното същество, с което съм се сблъсквал. Беше от онези малки злобни палета, на които, ако им стиснеш главата и очите им изскачат. Винаги ми е било любопитно дали наистина е така. На всичкото отгоре ми препикаваше обувките най-редовно, ръфаше ми чорапите, даже домашните ми ядеше. Сериозно! На училище никога не ми вярваха. Стив и Катрин никога не се караха на него, а на мен. „Защо си оставяш чорапите там?” или „Защо си оставяш домашните там?”, или „Чичи не ти е виновен за безпорядъка!”, това им бяха думите. Та, семейство Милър обичаха повече Чичи, отколкото обичаха мен.
-       Чичи кучето ли е?
-       Да. Един ден обаче не издържах. Татко беше на работа, а майка ми отиде до магазина. Бяхме само аз и пинчера от ада, наистина ужасно злобно животно. Изчака Катрин да излезе и клекна над чисто новите ми „Бритиш найтс”. Направо откачих. Сграбчих го за врата...
-       Чичи?! – възкликна операторката с изненада.
-       Е, очите му не изскочиха, но кецовете ми никога повече не вкусиха помиярска пикня.
-       Да не искаш да кажеш, че си... убил кучето на осиновителите си?
-       Не само него.
-       Какво?
-       Песът сам си е виновен. Катрин рева цял ден. Стивън много се ядоса, преби ме и ме наказа за седмица. Но... наказанието ми се оказа по-кратко, и те не се събудиха повече.
От отсрещната слушалка се чу лек стон. Операторката отвори уста да каже нещо, цялата история с момчето ù се стори странна.
-       Последваха нови сеанси при лудата докторка, – каза момчето – но само след месец консултации, откачалката и пияницата, с когото живееше на семейни начала взеха, че ме осиновиха. Не точно, процедурата още не е свършила, само живея у тях... живеех, не знам. Както и да е. Поне не бях сам.
-       Ами?
-       И Грейси-Ан беше там.
-       Осиновили са я, за това си я видял да излиза от кабинета на психиатъра.
-       Сигурно. Все тая. Та, отвратителния Клифърт снощи се прибра на четири крака, нафиркан до козирката за пореден път, псуващ като хамалин. Сара, му каза да е по-тих, защото с Ан спим, но и двамата никога не спяхме щом той си идваше пиян. Треперехме дали няма да нахълта в стаята ни. Треперехме като мишки под леглата си. Грейси не спираше да плаче.
-       И какво стана снощи?
-       Снощи връхлетя с вратата. Мисля, че и Сара е изяла някой шамар, защото го чух да ù казва: „Разкарай се, кучко! Искам да пожелая сладки сънища на децата“ и нещо изтрополи в хола. Като влезе при нас изсъска само „Къде сте плъхове?“ Отиде до леглото на Ан, сграбчи я за косата. Копринените ù руси къдрици се разляха между пръстите му. Хвърли я на леглото и започна да си разкопчава панталоните. Няма да забравя отчаяните викове на малката, беше ужасно...
-       Господи!
-       Потърсих нещо тежко, за да го ударя, но нямаше с какво, за това започнах да го удрям с юмруци и да го ритам. Крещях му да я остави намира, а той я стискаше ли стискаше за тъничкото вратле докато се мяташе между краката му, опитвайки се да се измъкне. Клифърт само извъртя обезумял поглед към мен и ми каза „Копеленце, ще се занимая с теб след малко“. Безпомощно гледах как насилва сладката Грейси, а Сара ревеше, свита в един ъгъл. После ме преби с кожения си колан, с тъпата ненормална докторка не знам какво е правил, не ми и пука. Като захърка станах, взех един нож от кухнята и се промъкнах в спалнята им. Разбира се, не ме видяха. Заклах ги и двамата. Клиф си го търсеше от доста време, Сара така и не събра смелост да ни защити, голямата психиатърка...
-       Ти ли уби Патънови и Милърови?
-       Ти как мислиш?
Операторката въздъхна.
-       Как е Грейси-Ан?
-       Не знам. Прекарах цялата нощ тук, до леглото им, дебнех дали пияницата няма да се събуди случайно.
-       А как се казваш, малкия? Телефонът е анонимен, но... щом полицията идва...
-       Джони Каил, но мисля, че Грейси е... мъртва... - и връзката се разпадна. От другата страна на слушалката зазвуча само онзи досаден сигнал от стационарните телефони, примесен със странно жужене.
Операторката увисна с отворена уста, даже не можа да осмисли почти половин часовия разказ на момчето. След десетина минути телефонът ù отново звънна.
-       Телефон на доверието. С какво можем да Ви помогнем?
-       У нас има няколко... трупа...
-       Какво... - невярващо запелтечи жената – Как се казваш?
-       Грейси-Ан...

1 коментар: