Заглавието може и да ви
подлъже, но това не е книга за вегетарианството или за хранителните
разстройства. Това е книга за убежденията ни, за изборите, които правим и за
демоните, които живеят във всеки един от нас. Тази книга е жестока, директна и
остра. На моменти ти нагарча, защото те кара да прозреш сам слабостите си. Тя
оголва кожата и дълбае в костите. Оставя те без дъх и ти засяда в гърлото.
Историята се върти около
Йонгхе – млада жена, внезапно отказала да яде месо. Мъжът ѝ, който досега се е
чувствал удобно с обикновената жена, за която се е оженил, решава да заеме
ролята на жертва във връзката им. Семейството и най-вече деспотичният ѝ баща се
отказват от нея. Зет ѝ е обсебен от нея и това е една влудяваща, маниакална, болезнена
и разрушителна обсесия, която променя всичко… А единствената константа в живота
на Йонгхе е сестра ѝ.
„Вегетарианката“ беше
удостоена с интернационален Мен Букър през 2016, а Хан Канг се превърна в
първият Южнокорейски автор, който го печели. Още с излизането си на бял свят,
книгата разбуни духовете, както у дома, така и на запад, където обществото е
доста по-разкрепостено в емоционално отношение, въпреки че всеки запознат с
азиатската литература и нрави знае, че под хилядолетните традиции и морал,
които властват над източното общество, се крие ексцентричност, граничеща с
екстремност. „Вегетарианката“ е безкрайно красива в ексцентричността си и
страшно истинска в лудостта си. Тя говори за тихата лудост, за егоизма, за
потисканите страсти на слабите човешки същества, за яростта на разочарованието.
От четири години очаквам
българското издание на тази книга и нито един ред от повествованието й не ме накара
да съжаля, че я прочетох! Освен прямостта ѝ, едно от нещата, които най-много ми
харесаха в нея, е красивият език на автора, както и чудесният превод на Цветомира
Векова от корейски, а в личната си годишна класация тази книга поставям на
челна позиция и с нетърпение очаквам следващия шедьовър!
„Изглежда, сякаш отговорът
ѝ на всичко, което се случваше около нея, бе тихо съзерцание. Или не. Може би
някакви ужасни, недостъпни за хората „отвън“ демони я разкъсваха отвътре. Може
би битката с тези емоции, скрити във вътрешния ѝ свят, където тя беше
единственият господар, изпиваше цялата ѝ енергия? И така, в реалния живот,
паралелен за нея тя не разполагаше с почти никаква енергия, за да реагира на
случващото се, да бъде любопитна или да изучава света около себе си.“
из: „Вегетарианката“
Няма коментари:
Публикуване на коментар