Един скучен ден

Знаеше, че не беше редно. Само Господ има правото да отнема животите, които е дал. Но онова отвратително чувство на раздразнение не спираше да я гложди. Не можеше да спи. Не можеше да яде. Не можеше да се съсредоточи над работата си. Онази нагла жена неуморно и безотказно се бъркаше в живота ѝ и не спираше да ѝ досажда. Опита се да ѝ обясни нещата като на възрастен: „Ние сме просто съседи – живеем на един етаж, а не в един апартамент. Нищо в отношенията ни не ме задължава да ти се отчитам за действията и живота си. Аз не ти преча, не ми пречи и ти!“. Но не! Онази дърта досадница продължаваше да си вре носа навсякъде. Дори един ден беше дошла в работата ѝ. „С какво мога да ти помогна?“, попита я съвсем любезно. „На себе си трябва да помогнеш!“, отговори ѝ с наглия си тон старата вещица. Ей това вече преля чашата. Дойде ѝ до гуша.

Погледна си часовника. Наближаваше 21 часа, но навън още беше светло. Пое дълбоко въздух и натисна звънеца. Ключалката изщрака и пред очите ѝ се откри образа на омразната съседка. Беше обула грозни панталони тип шалвар и домашни пухени чехли, а от апартамента й смърдеше на манджа с много чесън.

„Какво искаш?“, попита онази.

„Не ми каза дали дължа нещо за ремонта на стълбищното осветление. Дойдох да попитам.“

„Все едно те интересува.“, измънка под носа си докато се завъртя навътре към хола, за да вземе разписката за ремонта. „Някой ден блока ще изгори, а теб пак няма да те засяга…“ и остави входната врата да зее след себе си.

Младата жена не отговори нищо. Поклати глава в знак на съгласие и прекрачи тихо прага на съседския апартамент. Беше малък, може би едностаен. Вдясно бяха банята и тоалетната, вляво спалнята, насреща – нещо като дневна с кухненски бокс – доста тясно като цяло. Досадната съседка започна да рови из дамската си чанта, като продължаваше да нарежда някакви проклятия. Устата ѝ не спираше. Не се ли уморяваше, за Бога? За хората около нея със сигурност беше изтощаващо.

„Къде я мушнах? Тук беше… Вие, младите сте толкова безотговорни, не може да се разчита за нищо на вас! … Къде е проклетата разписка…“

От малка притежаваше способността да се придвижва незабелязано, беше много тиха. Всъщност, дори и на улицата, можеше да остане незабелязана, ако поиска. Направи още една крачка, за да влезе малко по-навътре в апартамента. Огледа много бързо обстановката. На газовия котлон вреше тенджерата с чеснов буламач. На плота до котлона имаше сушилник с чинии и прибори, а пред него лежеше тиган с намазнено дъно, готов да заеме мястото на тенджерата за следващия буламач, най-вероятно отново с много чесън. Стисна здраво дръжката на тигана и го вдигна от плота. Беше масивен, от онези, които рекламираха по телевизията.

„Ето я. Общата сума е…“, говореше съседката докато изпъваше гръб, но младата жена не я слушаше. Мислите ѝ бяха заети с друго, а мозъка ѝ изчисляваше точния момент. Досадницата се изправи напълно и се обърна към жената зад себе си, неподозираща какво я очаква. Само едно замахване беше достатъчно. Ако беше тренирала тенис, сигурно щеше да е шампион с подобен удар. Онази не свари да каже и „гък“. Последното, което видяха оцъклените ѝ очи, беше тежкия тиган, който лети яростно към слепоочието ѝ. Звукът беше глух, но от силата на ударната вълна, младата жена я заболя леко ръката, а сърцето ѝ заби лудо, окъпано в адреналин.

„Най-накрая млъкна!“, въздъхна облекчено.

Вгледа се в неподвижното тяло на пода и червената локвичка, която се заформяше около главата на трупа. Малко ѝ напомни на ореола, който рисуват на светците по иконите. Беше красиво и някак омиротворяващо! Ако беше по-добра с четката, със сигурност щеше да я нарисува.

Погледа я още малко. „Колко си симпатична когато не говориш!“. Крайчетата на устните ѝ се извиха съвсем леко нагоре. Тъкмо понечи да си тръгне, когато си спомни за какво всъщност беше дошла – разписката за ремонта на стълбищното осветление. Приклекна до още топлото тяло и взе бележката от пръстите на мъртвата. „Сериозно!? Няма да дам толкова пари за една изгоряла крушка! Кожодери! Всички гледат само да те оберат. Боже, в какво време живеем…“, изправи се спокойно, извади ключа от вътрешната страна на ключалката, мушна го отвън и заключи след себе си. Беше около девет и петнайсет вечерта, но вън беше още светло, а във въздуха се носеше аромат на цъфнали липи – любимото ѝ време от годината. Затова и реши да се поразходи край реката. В целия град цареше спокойствие и тишина. Само чайките се чуваха от време на време, но това му беше чара да живееш край Дунав.

На следващия ден се събуди рано. Беше първа смяна и трябваше да си изпие кафето набързо, за да не закъснее. Глътна го почти на екс. Изми си зъбите и изскочи навън. На входа едва не отнесе някого: „По-внимателно! За къде си се разбързала! Едва не ме прегази! Тези младежи, напълно са безотговорни…“, занарежда под носа си досадната ѝ съседка. „Къде тръгна? Дължиш ми пари за ремонта на стълбищното осветление! Няма да поема и твоята част…“, дърдореше зад гърба ѝ. „Толкова пари за една изгоряла крушка… Не, трябваше да те довърша когато можех. Няма ли да си затвориш устата най-накрая…“, каза си младата жена докато се отдалечаваше от блока, а онази нахалница не спираше да мърмори.

Беше седем и трийсет сутринта. Централната улица все още беше тиха. Слънцето грееше жарко дори в този ранен час, а чайките прорязваха тишината с крясъците си. Очертаваше се един скучен ден. Засега.