Няколко думи за „Обици и змии“ от Хитоми Канехара

„Сутрин ставах, изпращах Ама на работа и пак се връщах в леглото. От време на време се захващах с някоя почасова работа, чуках се с Шиба-сан, дори се срещах с приятели, но нищо не ми доставяше удоволствие. Вечер излизах с Ама, наливах се с алкохол. Ама виждаше, че не съм на себе си, и не ме насилваше да правим секс, а се притесняваше и се опитваше да ме развесели, бърборейки неспирно, но като видеше, че мрачното изражение на лицето ми не се променя, избухваше в ридания и ме питаше защо съм такава, след което започваше да хленчи, че е разстроен и наранен.

Когато го виждах, че страда, у мен се зараждаше желание да се опитам да отговоря на чувствата му, но и това желание скоро бе потушавано от презрението към самата мен. Чисто и просто не виждах никаква надежда. И сегашният ми живот, и бъдещето ми бяха обвити в мрак и в края на тунела не виждах светлина. Вече ясно си представях как умирам и странното беше, че дори и това не ме разсмиваше.“

из: „Обици и змии“

Да, японците са разказвачи, които с прости думи те пленяват и с всеки следващ японски роман, който прочитам, се убеждавам в това.

„Обици и змии“ от Хитоми Канехара е красива в странността си книга. Книга, която прочиташ на един дъх, след чийто край оставаш безмълвен и всъщност не осъзнаваш защо ти е харесала. Но ти харесва. На мен ми хареса. Много ми хареса... И да, не разбирам защо. Може би заради всичката агония, която носи в себе си – физическа и емоционална. Може би заради семплата на пръв поглед история, която всъщност е толкова комплицирана в недрата си. Може би заради това изгубено поколение, което чувствам страшно близко до себе си – младежи, които не знаят кои са, младежи без настояще и без бъдеще. Неудовлетворени. Неосъществени. Неразбрани. Нежелани. Нещастни...

Не мога да си обясня защо тази книга така ме развълнува. Едва стотина странички е, а ме разтърси. Тя е покъртителна в директността си. Откровена. Остра. Болезнена. За нея трудно се говори. Тя се чувства. А стилът на Канехара е толкова простичък, че чак се пристрастяваш към него. Изпитвам неистова нужда да прочета и останалите книги на Хитоми Канехара!

„Момчето“ от Нацуме Сосеки

„Момчето” от Нацуме Сосеки е първият двуезичен роман, на японски и български език, който излиза на тукашния книжен пазар.

В центъра му стои темата за сблъсъка между японските традиции, ценности и морал, и европейския интелектуализъм, от където всъщност черпи всичкия сарказъм и хумор, с които е написан. Излиза през 1906 и е основана на личния опит на Сосеки като учител в малко градче във времена, в които модерните западни похвати и начин на мислене бавно превземат Япония.

Когато млад мъж от Токио е изпратен в дълбоката провинция, за да стане учител по математика, се оказва затънал до гушата в проблеми... Освен това, сякаш се е озовал в един съвсем различен свят. Свят неразбиращ неговата честност, враждебен и дори отблъскващ. Учениците му се подиграват. Колегите му възприемат безкористността му като прекалена наивност. Колко струва човек се определя от това каква е заплатата му, а личностните качества изобщо не са предпоставка.

Нацуме Сосеки е един от най-значимите и обичани писатели в Япония, модерен класик, един от основоположниците на съвременната японска литература. Той не е многословен, но езика му е много красив. Типично за японците, и той е разказвач, който с прости думички те пленява, и кара обикновеното да изглежда приказно. „Момчето“ е едва второто негово произведение, което излиза на български език. Първото е повестта „Сърце“ в превод на Дора Барова. А една от най-известните му истории е „Аз съм котарак“, която се надявам скоро да излезе и в България, защото имаме нужда от повече Сосеки!