сряда, 15 юли 2020 г.

“Вегетарианката” от Хан Канг




Заглавието може и да ви подлъже, но това не е книга за вегетарианството или за хранителните разстройства. Това е книга за убежденията ни, за изборите, които правим и за демоните, които живеят във всеки един от нас. Тази книга е жестока, директна и остра. На моменти ти нагарча, защото те кара да прозреш сам слабостите си. Тя оголва кожата и дълбае в костите. Оставя те без дъх и ти засяда в гърлото.

Историята се върти около Йонгхе – млада жена, внезапно отказала да яде месо. Мъжът ѝ, който досега се е чувствал удобно с обикновената жена, за която се е оженил, решава да заеме ролята на жертва във връзката им. Семейството и най-вече деспотичният ѝ баща се отказват от нея. Зет ѝ е обсебен от нея и това е една влудяваща, маниакална, болезнена и разрушителна обсесия, която променя всичко… А единствената константа в живота на Йонгхе е сестра ѝ.

„Вегетарианката“ беше удостоена с интернационален Мен Букър през 2016, а Хан Канг се превърна в първият Южнокорейски автор, който го печели. Още с излизането си на бял свят, книгата разбуни духовете, както у дома, така и на запад, където обществото е доста по-разкрепостено в емоционално отношение, въпреки че всеки запознат с азиатската литература и нрави знае, че под хилядолетните традиции и морал, които властват над източното общество, се крие ексцентричност, граничеща с екстремност. „Вегетарианката“ е безкрайно красива в ексцентричността си и страшно истинска в лудостта си. Тя говори за тихата лудост, за егоизма, за потисканите страсти на слабите човешки същества, за яростта на разочарованието.

От четири години очаквам българското издание на тази книга и нито един ред от повествованието й не ме накара да съжаля, че я прочетох! Освен прямостта ѝ, едно от нещата, които най-много ми харесаха в нея, е красивият език на автора, както и чудесният превод на Цветомира Векова от корейски, а в личната си годишна класация тази книга поставям на челна позиция и с нетърпение очаквам следващия шедьовър!


„Изглежда, сякаш отговорът ѝ на всичко, което се случваше около нея, бе тихо съзерцание. Или не. Може би някакви ужасни, недостъпни за хората „отвън“ демони я разкъсваха отвътре. Може би битката с тези емоции, скрити във вътрешния ѝ свят, където тя беше единственият господар, изпиваше цялата ѝ енергия? И така, в реалния живот, паралелен за нея тя не разполагаше с почти никаква енергия, за да реагира на случващото се, да бъде любопитна или да изучава света около себе си.“
из: „Вегетарианката“

събота, 11 юли 2020 г.

Един скучен ден


Знаеше, че не беше редно. Само Господ има правото да отнема животите, които е дал. Но онова отвратително чувство на раздразнение не спираше да я гложди. Не можеше да спи. Не можеше да яде. Не можеше да се съсредоточи над работата си. Онази нагла жена неуморно и безотказно се бъркаше в живота ѝ и не спираше да ѝ досажда. Опита се да ѝ обясни нещата като на възрастен: „Ние сме просто съседи – живеем на един етаж, а не в един апартамент. Нищо в отношенията ни не ме задължава да ти се отчитам за действията и живота си. Аз не ти преча, не ми пречи и ти!“. Но не! Онази дърта досадница продължаваше да си вре носа навсякъде. Дори един ден беше дошла в работата ѝ. „С какво мога да ти помогна?“, попита я съвсем любезно. „На себе си трябва да помогнеш!“, отговори ѝ с наглия си тон старата вещица. Ей това вече преля чашата. Дойде ѝ до гуша.
Погледна си часовника. Наближаваше 21 часа, но навън още беше светло. Пое дълбоко въздух и натисна звънеца. Ключалката изщрака и пред очите ѝ се откри образа на омразната съседка. Беше обула грозни панталони тип шалвар и домашни пухени чехли, а от апартамента й смърдеше на манджа с много чесън.
„Какво искаш?“, попита онази.
„Не ми каза дали дължа нещо за ремонта на стълбищното осветление. Дойдох да попитам.“
„Все едно те интересува.“, измънка под носа си докато се завъртя навътре към хола, за да вземе разписката за ремонта. „Някой ден блока ще изгори, а теб пак няма да те засяга…“ и остави входната врата да зее след себе си.
Младата жена не отговори нищо. Поклати глава в знак на съгласие и прекрачи тихо прага на съседския апартамент. Беше малък, може би едностаен. Вдясно бяха банята и тоалетната, вляво спалнята, насреща – нещо като дневна с кухненски бокс – доста тясно като цяло. Досадната съседка започна да рови из дамската си чанта, като продължаваше да нарежда някакви проклятия. Устата ѝ не спираше. Не се ли уморяваше, за Бога? За хората около нея със сигурност беше изтощаващо.
„Къде я мушнах? Тук беше… Вие, младите сте толкова безотговорни, не може да се разчита за нищо на вас! … Къде е проклетата разписка…“
От малка притежаваше способността да се придвижва незабелязано, беше много тиха. Всъщност, дори и на улицата, можеше да остане незабелязана, ако поиска. Направи още една крачка, за да влезе малко по-навътре в апартамента. Огледа много бързо обстановката. На газовия котлон вреше тенджерата с чеснов буламач. На плота до котлона имаше сушилник с чинии и прибори, а пред него лежеше тиган с намазнено дъно, готов да заеме мястото на тенджерата за следващия буламач, най-вероятно отново с много чесън. Стисна здраво дръжката на тигана и го вдигна от плота. Беше масивен, от онези, които рекламираха по телевизията.
„Ето я. Общата сума е…“, говореше съседката докато изпъваше гръб, но младата жена не я слушаше. Мислите ѝ бяха заети с друго, а мозъка ѝ изчисляваше точния момент. Досадницата се изправи напълно и се обърна към жената зад себе си, неподозираща какво я очаква. Само едно замахване беше достатъчно. Ако беше тренирала тенис, сигурно щеше да е шампион с подобен удар. Онази не свари да каже и „гък“. Последното, което видяха оцъклените ѝ очи, беше тежкия тиган, който лети яростно към слепоочието ѝ. Звукът беше глух, но от силата на ударната вълна, младата жена я заболя леко ръката, а сърцето ѝ заби лудо, окъпано в адреналин.
„Най-накрая млъкна!“, въздъхна облекчено.
Вгледа се в неподвижното тяло на пода и червената локвичка, която се заформяше около главата на трупа. Малко ѝ напомни на ореола, който рисуват на светците по иконите. Беше красиво и някак омиротворяващо! Ако беше по-добра с четката, със сигурност щеше да я нарисува.
Погледа я още малко. „Колко си симпатична когато не говориш!“. Крайчетата на устните ѝ се извиха съвсем леко нагоре. Тъкмо понечи да си тръгне, когато си спомни за какво всъщност беше дошла – разписката за ремонта на стълбищното осветление. Приклекна до още топлото тяло и взе бележката от пръстите на мъртвата. „Сериозно!? Няма да дам толкова пари за една изгоряла крушка! Кожодери! Всички гледат само да те оберат. Боже, в какво време живеем…“, изправи се спокойно, извади ключа от вътрешната страна на ключалката, мушна го отвън и заключи след себе си. Беше около девет и петнайсет вечерта, но вън беше още светло, а във въздуха се носеше аромат на цъфнали липи – любимото ѝ време от годината. Затова и реши да се поразходи край реката. В целия град цареше спокойствие и тишина. Само чайките се чуваха от време на време, но това му беше чара да живееш край Дунав.
На следващия ден се събуди рано. Беше първа смяна и трябваше да си изпие кафето набързо, за да не закъснее. Глътна го почти на екс. Изми си зъбите и изскочи навън. На входа едва не отнесе някого: „По-внимателно! За къде си се разбързала! Едва не ме прегази! Тези младежи, напълно са безотговорни…“, занарежда под носа си досадната ѝ съседка. „Къде тръгна? Дължиш ми пари за ремонта на стълбищното осветление! Няма да поема и твоята част…“, дърдореше зад гърба ѝ. „Толкова пари за една изгоряла крушка… Не, трябваше да те довърша когато можех. Няма ли да си затвориш устата най-накрая…“, каза си младата жена докато се отдалечаваше от блока, а онази нахалница не спираше да мърмори.
Беше седем и трийсет сутринта. Централната улица все още беше тиха. Слънцето грееше жарко дори в този ранен час, а чайките прорязваха тишината с крясъците си. Очертаваше се един скучен ден. Засега.

четвъртък, 9 юли 2020 г.

аз.

Страх ме е.
А всъщност искам да изпия цяла шепа приспивателни.
И да сънувам синьото небе.
И да тичам из безкрайни лавандулови полета.
И да плувам в неспокойното море...
А очите ми да се превърнат в облаци
и вечно да е есен.
В нощите, когато си самотен, тихо да вали,
а дните да са ясни и красиви.
Почакай още малко!
Скоро ще съм дъжд
и ще е райско...

artist: Gabriel Pacheco

аз.

Не ми откриха нищо нелечимо.
Освен тъгата на разсейки във сърцето...
Не помня откога е там.
Може би откакто те познавам
или преди това...
Ще съм спокойна чак като склопя очи!
И от него ден нататък
пръстта ще ми нагарча
и ще стърже между зъбите ми.
Изгнилото ми тяло
в утроба за цветя ще се превърне
и аз ще съм във тях,
и ще е вечност*
като очите ти зелени...

*"From my rotting body, flowers shall grow and I am in them and that is eternity." -Edvard Munch 

artist: oakai

аз.

Костите си натроших да те обичам.
Косите си отрязах да те страдам.
Телесата си подпалих да те чакам.
Прах съм и съм пепел
и във въздуха прашинка,
и на черните вълни призрачната пяна.
Разпръсни праха ми над морето
и нека рибите измрат от мъка.
И от болка по изгубеното време
и по надеждата, изгаснала последна
като лампата на нощното ми шкафче.

artist: Gabriel Pacheco
Powered By Blogger