"Децата от гаровия сейф" от Рю Мураками

Рю Мураками - един откровен до болка ексцентрик, който с разголените души и тела на героите си скандализира Япония, е впил пръсти в мозъка ми. Почти като болест е... В началото си мислиш, че силите няма да ти стигнат, за да го преглътнеш, но след това свикваш с болката и дори започва да ти харесва, а накрая си обсебен от него. За да звуча повече като себе си, ще го кажа така: Свършваш в усмирителна риза, в лудницата на Рю-сан...
Това преживях с "Децата от гаровия сейф". Това е една от най-влудяващите и пристрастяващи книги, които съм чела. Освен това е тъжна, смешна, иронична, саркастична, депресираща, объркваща. Това е парад на лудостта. Героите ѝ са вманиачени, отхвърлени, луди, пристрастени, неразбрани; мечтатели, жадуващи любов, съчувствие, щастие, отмъщение...
"И какво като е илюзия, знам, че виждам миражи... И какво от това? Какво като пия пясък вместо вода? До гуша ми е дошло от вода, омръзна ми да пия вода, до смърт ми е писнало, вместо да пия застояла вода, предпочитам да пия пясък - нека скърца между зъбите ми, нека дращи и разкървавява гърлото ми, ето, поглъщам изпълнения с досадна скука въздух и той ме задавя, повдига ми се от него, изпълва ме погнуса, скуката ми обгръща земната повърхност и изгаря, и изгаря на слънцето..."
"Децата от гаровия сейф" е толкова директна, остра и истинска... Можеш да я чуеш. Можеш да я помиришеш. Можеш да усетиш вкуса ѝ. След като си я прочел, си целия покрит с белези...

Няколко думи за „Обици и змии“ от Хитоми Канехара

„Сутрин ставах, изпращах Ама на работа и пак се връщах в леглото. От време на време се захващах с някоя почасова работа, чуках се с Шиба-сан, дори се срещах с приятели, но нищо не ми доставяше удоволствие. Вечер излизах с Ама, наливах се с алкохол. Ама виждаше, че не съм на себе си, и не ме насилваше да правим секс, а се притесняваше и се опитваше да ме развесели, бърборейки неспирно, но като видеше, че мрачното изражение на лицето ми не се променя, избухваше в ридания и ме питаше защо съм такава, след което започваше да хленчи, че е разстроен и наранен.

Когато го виждах, че страда, у мен се зараждаше желание да се опитам да отговоря на чувствата му, но и това желание скоро бе потушавано от презрението към самата мен. Чисто и просто не виждах никаква надежда. И сегашният ми живот, и бъдещето ми бяха обвити в мрак и в края на тунела не виждах светлина. Вече ясно си представях как умирам и странното беше, че дори и това не ме разсмиваше.“

из: „Обици и змии“

Да, японците са разказвачи, които с прости думи те пленяват и с всеки следващ японски роман, който прочитам, се убеждавам в това.

„Обици и змии“ от Хитоми Канехара е красива в странността си книга. Книга, която прочиташ на един дъх, след чийто край оставаш безмълвен и всъщност не осъзнаваш защо ти е харесала. Но ти харесва. На мен ми хареса. Много ми хареса... И да, не разбирам защо. Може би заради всичката агония, която носи в себе си – физическа и емоционална. Може би заради семплата на пръв поглед история, която всъщност е толкова комплицирана в недрата си. Може би заради това изгубено поколение, което чувствам страшно близко до себе си – младежи, които не знаят кои са, младежи без настояще и без бъдеще. Неудовлетворени. Неосъществени. Неразбрани. Нежелани. Нещастни...

Не мога да си обясня защо тази книга така ме развълнува. Едва стотина странички е, а ме разтърси. Тя е покъртителна в директността си. Откровена. Остра. Болезнена. За нея трудно се говори. Тя се чувства. А стилът на Канехара е толкова простичък, че чак се пристрастяваш към него. Изпитвам неистова нужда да прочета и останалите книги на Хитоми Канехара!

„Момчето“ от Нацуме Сосеки

„Момчето” от Нацуме Сосеки е първият двуезичен роман, на японски и български език, който излиза на тукашния книжен пазар.

В центъра му стои темата за сблъсъка между японските традиции, ценности и морал, и европейския интелектуализъм, от където всъщност черпи всичкия сарказъм и хумор, с които е написан. Излиза през 1906 и е основана на личния опит на Сосеки като учител в малко градче във времена, в които модерните западни похвати и начин на мислене бавно превземат Япония.

Когато млад мъж от Токио е изпратен в дълбоката провинция, за да стане учител по математика, се оказва затънал до гушата в проблеми... Освен това, сякаш се е озовал в един съвсем различен свят. Свят неразбиращ неговата честност, враждебен и дори отблъскващ. Учениците му се подиграват. Колегите му възприемат безкористността му като прекалена наивност. Колко струва човек се определя от това каква е заплатата му, а личностните качества изобщо не са предпоставка.

Нацуме Сосеки е един от най-значимите и обичани писатели в Япония, модерен класик, един от основоположниците на съвременната японска литература. Той не е многословен, но езика му е много красив. Типично за японците, и той е разказвач, който с прости думички те пленява, и кара обикновеното да изглежда приказно. „Момчето“ е едва второто негово произведение, което излиза на български език. Първото е повестта „Сърце“ в превод на Дора Барова. А една от най-известните му истории е „Аз съм котарак“, която се надявам скоро да излезе и в България, защото имаме нужда от повече Сосеки!

„Безцветният Цукуру Тадзаки и неговите години на странстване” от Харуки Мураками

„Дори да си успял да скриеш умело спомените, дори да си ги заровил надълбоко, не можеш да заличиш последствията от тях.”

Цукуру Тадзаки е на трийсет и шест. Той е с добро образование, стабилна работа, доходи, по-високи от средното, има жилище почти в центъра на Токио, освен това е привлекателен. Но ако попитате него, ще ви отговори, че е скучен, невълнуващ и безцветен. Навремето е имал четирима приятели. Четирима пълножизнени и цветни приятели. И това е бил може би един нерушим химичен съюз... Един ден обаче Цукуру е изхвърлен от пъстрата групичка без никакво предупреждение. Те дори не искат и да го чуят. Сякаш посред нощ е „паднал в черното ледено море от борда на някой кораб” и е гледал безпомощно как светлинките му отслабват в далечината... Последвалата реакция е съвсем нормална за едно двайсетгодишно по онова време момче, все още несигурно в себе си и способностите си – младият Цукуру е депресиран. Всяка негова мисъл е свързана със смъртта. И като че ли в един момент той е толкова близо до нея: „Стоях на сами ръба и не можех да откъсна очи от дъното.”. Това е почти като онова гъделичкащо усещане, което изпитваш щом хладната роса  докосне босите ти ходила и ти се приисква да легнеш в крехката пролетна трева... Хипнотизиращо е.

Годините обаче започват да отминават лека полека. През това време Цукуру преживява някои странни неща, но важното е, че успява да доплува до брега и някак вкарва живота си в релси. След време среща Сара, която е пълнокръвна и цветна, и го кара да изпитва чувства и поема „рискове”, на които е мислел, че не е способен. А годините му на странстване? Годините на странстване са всъщност годините, в които Цукуру е опитвал да открие себе си, мястото си в света, сила да се пребори с нелеката съдба на отхвърлен. Пътувал е към себе си...

И всичко това на един прекрасен фон – Франц Лист и „Le Mal du Pays” - „Необяснимата печал, която пасторален пейзаж събужда в душата”...

„Безцветният Цукуру Тадзаки и неговите години на странстване” е странно красива, силно меланхолична и светла история. История за спомените. За миналото, което ни преследва, макар да изглежда забравено.  За терзанията на душата и всичката  болка, която е способно да понесе човешкото сърце. Но също така, това е и история за стойността и смисъла на приятелството. За загубата му и последствията от тази загуба за деликатното младежко съзнание.

Новата книга на Харуки Мураками (както и предишните му) се чете на един дъх. Разказваческите му умения не са тайна за никого. Той може да втълпи всичко на читателя. Не ви ли се е струвало, че сънувате докато четете нещо негово? Мураками е великолепен! Мураками е обсебващ! Мураками е понякога разплакващ. Понякога е усмихващ. А понякога е и влудяващ.