„Дори
да си успял да скриеш умело спомените, дори да си ги заровил надълбоко, не
можеш да заличиш последствията от тях.”
Цукуру Тадзаки е на
трийсет и шест. Той е с добро образование, стабилна работа, доходи, по-високи
от средното, има жилище почти в центъра на Токио, освен това е привлекателен. Но
ако попитате него, ще ви отговори, че е скучен, невълнуващ и безцветен. Навремето
е имал четирима приятели. Четирима пълножизнени и цветни приятели. И това е бил
може би един нерушим химичен съюз... Един ден обаче Цукуру е изхвърлен от
пъстрата групичка без никакво предупреждение. Те дори не искат и да го чуят. Сякаш
посред нощ е „паднал в черното ледено
море от борда на някой кораб” и е гледал безпомощно как светлинките му
отслабват в далечината... Последвалата реакция е съвсем нормална за едно
двайсетгодишно по онова време момче, все още несигурно в себе си и
способностите си – младият Цукуру е депресиран. Всяка негова мисъл е свързана
със смъртта. И като че ли в един момент той е толкова близо до нея: „Стоях на сами ръба и не можех да откъсна очи
от дъното.”. Това е почти като онова гъделичкащо усещане, което изпитваш
щом хладната роса докосне босите ти
ходила и ти се приисква да легнеш в крехката пролетна трева... Хипнотизиращо е.
Годините обаче започват
да отминават лека полека. През това време Цукуру преживява някои странни неща,
но важното е, че успява да доплува до брега и някак вкарва живота си в релси. След
време среща Сара, която е пълнокръвна и цветна, и го кара да изпитва чувства и
поема „рискове”, на които е мислел,
че не е способен. А годините му на странстване? Годините на странстване са всъщност
годините, в които Цукуру е опитвал да открие себе си, мястото си в света, сила
да се пребори с нелеката съдба на отхвърлен. Пътувал е към себе си...
И всичко това на един прекрасен
фон – Франц Лист и „Le Mal du
Pays”
- „Необяснимата печал, която пасторален
пейзаж събужда в душата”...
„Безцветният Цукуру
Тадзаки и неговите години на странстване” е странно красива, силно меланхолична
и светла история. История за спомените. За миналото, което ни преследва, макар
да изглежда забравено. За терзанията на
душата и всичката болка, която е способно
да понесе човешкото сърце. Но също така, това е и история за стойността и
смисъла на приятелството. За загубата му и последствията от тази загуба за
деликатното младежко съзнание.
Новата книга на Харуки
Мураками (както и предишните му) се чете на един дъх. Разказваческите му умения
не са тайна за никого. Той може да втълпи всичко на читателя. Не ви ли се е
струвало, че сънувате докато четете нещо негово? Мураками е великолепен! Мураками
е обсебващ! Мураками е понякога разплакващ. Понякога е усмихващ. А понякога е и
влудяващ.
Няма коментари:
Публикуване на коментар