„Невиждани академици“ от Тери Пратчет

За какво се сещате щом чуете думите комично фентъзи? За вещици? Жътвари? Магьосници и невидим университет? За шумен град, града на градовете, над който винаги се стеле огромна димна завеса? Град, демонстриращ надлъж и нашир, че димът означава прогрес или най-малкото хора, които подпалват разни неща. Странните му обитатели, гилдията на крадците, гилдията на убийците, стражата, суровия тиранин и многовековните шантави традиции? А да, и за Сър Тери Пратчет разбира се и неговия свят, крепящ се на гърбовете на четирите слона, стъпили върху корубата на великата костенурка А'Туин.

И така, последното заглавие от „Света на диска“, преведено на български - „Невиждани академици“, хвърля читателите в дебрите на една игра, която владее улиците на Анкх-Морпорк, които пък са владение на „мелето“.

А представяте ли си какво е да си гоблин в град като Анкх-Морпорк в наши дни? Да се опитваш да не се набиваш на очи. Да се стараеш да се приобщиш. Да си отзивчив, приветлив. Да си добър приятел... И въпреки това всички да те гледат с подозрение, готови всеки момент да извадят факлите и вилите, които предварително са наточили ей така, за всеки случай, и да те погнат, защото си сив, грозен и на вида ти му се носи лоша слава. А онзи „прекрасен“ миг, в който осъзнаеш, че не си никакъв гоблин, а орк? Нали ги знаете? От онези ужасяващите, жадни за кръв създания, които разкъсвали с голи ръце противниците си на бойното поле. Е, какво ще кажете сега? Що да не си усложним още малко живота, а? И какво като си сръчен и талантлив, начетен, умен и говориш петнадесет езика, от които три мъртви и дванадесет живи? Какво като цитираш световните философи? А? Какво като говориш префинено, къпеш се редовно и знаеш с коя ръка се държи ножа и с коя – вилицата? Все така си оставаш вълк, нали? Колкото и да се правиш на овчица, все ще си си вълк. А пък Анкх-Морпоркци като те видят, че държиш нож и вилица, ще си кажат, че най-вероятно се готвиш да ги ядеш. Ето такъв е животът на Хаху (с „у“ накрая!) - труден. Но няма и как да е иначе щом искаш да докажеш, че вълка може да мени нрава си.

Но се отплеснах! Говорех за ритнитопката. Играта на игрите. Не спорт, а война. А блажените промеждутъци, в които няма мач са като кратките моменти на „примирие“ между ожесточено воюващи страни – време за превъоръжаване, за преосмисляне на тактиката, за прегрупиране. А какво би била една „война“ без отбор магьосници, които да й придадат повече... Как беше думата? Неразбория? Яшност? Тежест? ... А, да! Авторитетност. А този отбор академици – Невижданите академици – е като една добре смазана или по-скоро охранена машина. Червена стоножка. Единадесет играчи, но като един човек. Като ще е гарга да е рошава, нали така? И на футбол като на война! Затова и един мач на ритнитопка трябва да е като една красива битка. Все пак, ако преподавателското тяло, начело с архиканцлер Муструм Ридкъли иска да запази среднощното плато със сирена и студени мезенца, трябва да се примири с това тъй омразно и долнопробно занимание познато като ритнитопка.

Това са някои от нещата, около които се върти действието в новата книга на Тери Пратчет. Едно от тези неща е и злото и загатнатите покрай него морални теми. Тази книга обаче повдига и много въпроси. Например: Вълкът само козината си ли мени или и нрава? Какво означава да придобиеш някакъв смисъл? Може ли вълкът, току що променил нрава си да добие и стойност? И как да го постигне? Можеш ли всъщност да си от полза на света, да оставиш нещо след себе си, да го промениш? И докато читателят се поти над отговорите, героите на тази страхотна история откриват, че всъщност среднощните закуска, обяд и вечеря не са най-важното на този свят, макар че няма да си го признаят без бой. Откриват истинското приятелство и любовта. Осъзнават истината за себе си и се изправят пред страховете си. Разбират, че няма значение как изглеждаш или откъде идваш стига да си съвестен, мил и добър, и да докажеш таланта си, защото най-важна е душата. А и в края на краищата никой от нас не избира какъв да бъде създаден.

Светът на Сър Тери Пратчет е по подразбиране комичен. Винаги е налудничав. Понякога е неразбираем. „Невиждани академици“ прелива от чувства и емоции. Освен всичко останало е и поучителна и мъдра. Тя е колкото забавна и нелепа на моменти, толкова и проницателна и откровена. Между редовете ѝ изплуват едни размисли за човека, вселената, доброто, злото, любовта, омразата, живота, смъртта – едни истини, които много малко от нас са способни да изрекат гласно... Пък и е доста странно да си седиш в автобуса и момичето срещу теб да се залива от смях, стиснало някаква книга със странен формат. Мисля, че всички, които са прочели поне една книга на Пратчет биха ме разбрали чудесно, когато казвам, че да изпаднеш в една такава ситуация е доста сконфузно... Но в никакъв случай не е неприятно. А който не е, непременно трябва да го пробва! Книгите на Тери са сигурно средство против скуката, тествано и работещо на сто процента.

P.S.

Даже и да не сте футболен фен, тази книга със сигурност ще ви хареса. Просто няма друга алтернатива.

P.P.S.

Сега бих искала да изложа няколко по-силно лични впечатления от „Невиждани академици“:

1. Тази история ме заля с най-различни чувства. Странно ли ви е да го чуете за фентъзи? Хубаво, защото това не е някоя брокатена, „страстна“, сълзлива и сополива псевдовамп сапунка. Хей, нищо лично към, феновете на този вид „литература“ ;)
2. Трябва задължително да се каже, че читателя наистина съпреживява с героите. Не беше ми се случвало откакто прочетох последната книга на Харуки Мураками, но се привързах към г-н Хаху (с „у“ накрая). Той е умен и недооценен. Защо за Бога пропилява интелектуалния си капацитет в свещоливницата на университета? И що за животно би оковало такова възхитително създание? Аз обикнах Хаху. Още в самото начало той се превърна в любимия ми персонаж заедно с винаги готовата за бoй (образно казано) ръководителка на Нощната кухня Гленда Густобобска. Преживявах всичко, което преживяваше младия гоблин, т.е. орк. Дори плаках, когато всички мислеха, че е мъртъв. Толкова силно ми допадна като фигура. Много рядко вече срещам литературни герои, на които съчувствам така силно. Но предполагам, че таланта си казва думата.
3. И като говорим за талант, трябва да призная, че това е първата книга в съавторство на Тери и съпругата му Лин, която чета. Не че съм изчела всичко от Сър Тери Пратчет, но това страшно много ми хареса. Може би редовните му фенове биха изказали различно от моето мнение... 
4. Сигурна съм, че всички вече са чули слуховете, че дъщерята на Пратчет навярно ще наследи „Света на диска“. Надявам се, ако това е истина, Риана да се окаже достоен наследник на баща си, защото короната е тежка и идва с определени отговорности. До тогава се моля само Тери да не се предава на болестта, макар Алцхаймерът да е доста коварен. А какво е един творец без острата си мисъл...