"Неудобството на вечерта" от Марийке Лукас Райнефелд

Внимание! Тази книга не е за хора със слаби сърца! Също така не е за хора, които не познават значението на думата „емпатия“. Това е книга за хора с огромни сърца, които са способни да изстрадат всяка дума, всяка сричка в нея. Това е книга, след която плачеш и дълго след като си я прочел, все още носиш в съзнаниието си.

Яс е третото дете от четири в семейство на фермери. Всекидневният им живот е еднообразен, докато една трагедия не унищожава спокойствието в дома им – големият брат на Яс се удавя. От тук насетне всичко се променя.

„Неудобството на вечерта“ болезнена история за загуба, мъка и това как да продължиш живота си, е написана толкова майсторски, че можеш да я усетиш под повърхността на кожата си. Тя прилепва по лигавицата на органите ти, издълбава си язвичка и се намества вътре в раната, за да ти напомня, че реалността е жестока и никакви розови очила нямат силата да я пречупят през призмата си.

Сега ще ви задам един въпрос: Според вас Господ чува ли наистина молитвите ни? Без значение какви са, чува ли ги? Това се питах през повечето време докато четях тази книга. Марийке Лукас Райнефелд е млада и изключително талантлива! Тя носи такъв огромен талант върху крехките си плещи, с който много от съвремените писатели не биха могли да се похвалят, да не говорим за връстниците ѝ, въпреки че литературният свят е пълен с таланти, всеки уникален по свое му. Супер силата на Марийке е в това с простички думи да обрисува така майсторски усещането за край, че то засяда в гърлото ти и нямаш сили да си поемеш въздух. Ако една книга има способността да те извади от зоната ти на комфорт, да ти причини истинско, неистово усещане за неудобство; да разтеле тъмни облаци в съзнанието ти като черен покроф, то значи тази книга е написана майсторски. Същото можем да кажем и за книгите, които те правят щастлив. Щом думи, написани на хартия, приемат форма в съзнателни чувства, значи в тях е вложена специална енергия.

Във времето, в което събирах смелост да напиша няколко реда за „Неудобството на вечерта“, непрестанно срещах различни коментари за нея и автора ѝ. Да, различна е. Да, Марийке Лукас Райнефелд не е писателя, който средно статистическия гражданин - читател би наградил с литературна награда. Нито би я възприел с всичките ѝ…нека да ги нарека странности на характера и личността. Също така средностатистическия гражданин – читател би захвърлил книгата ѝ още след третата глава най-вероятно заради липса на разбиране. Ще го кажа директно: тази книга не е за всеки. Но най-вече, тази книга и автора ѝ напълно заслужават международния „Букър“! До този момент в личния ми Топ 10 за 2021 година „Неудобството на вечерта“ е на първо място заради брилянтността си, заради прямостта си, заради всички чувства, които породи в душата ми. След нея бях разбита на хиляди малки парченца и още не съм съумяла да ги събера всичките.

„Черен мрак“ от Рагнар Йонасон

Мрачна Исландия 2* 

„Черен мрак“ е втората книга от поредицата за случаите на Ари Тор – младия детектив, оставил забързания живот в Рейкявик, за да натрупа полицейски опит в малко северно градче в сърцето на красив фиорд.

Годината е 2010-а. В Исландия е лято, но страната и хората ѝ все още се възстановяват след като преди няколко месеца силно изригване** залива столицата с тонове вулканична пепел, а въздушните коридори в голяма част от Европа остават блокирани.

За разлика от динамичното ежедневие на големия град, в северните части на острова е сравнително спокойно. Но само докато не се появява труп на мъж, пребит до смърт. И така новият ни любимец Рагнар Йонасон още веднъж разбунва духовете в Сиглюфьордюр. Следват нов заплетен случай за Ари Тор Арасон и компания; трафик на плът, още мрачни тайни и мръсни сделки под повърхността на айсберга, същинското затъмнение.***

Скандинавският ноар**** е един от най-предпочитаните напоследък жанрове от почитателите на трилъри. Причините са много: енергията, усещането, изразните средства, цялостният послевкус, който ти оставят след последната страница са различни от тези на западния модел и най-вече човешкото същество като основен градивен елемент на повествованието със своите чувства, слабости, тъмните кътчета на душата му, отношенията му с околните. И тук убийството, всички останали престъпления, на които ставаме свидетели докато четем „Черен мрак“ – явни и прикрити, са използвани само за фон на цялостната история. Има и още нещо. Природните картини, които автора рисува със средствата на езика, като задушаващата вулканична пепел в града, която дори усещаш в устата си; незалязващото слънце, което е способно да те докара до лудост; тесните планински тунели, кристалните води на фиорда; скалите, които като че ли изяждат небето – никога досега не съм изпитвала по-удовлетворяваща клаустрофобия! И ако в „Снежна слепота“ само ни е било намекнато за по-нататъшното израстване на героите, то тук вече ставаме свидетели на тяхното постепенно надграждане. Дори очаквам един от тях да стане причина за доста интересни събития в някоя от следващите части на поредицата, но да си остане между нас! ;) Авторовото перо бавно и търпеливо наслагва всеки един слой от личността и характерите на героите, като не забравя да ги подправи с щипка емоционална обремененост за по-наситен вкус.

Рагнар Йонасон, млад и талантлив, фен на Нейно Величество Агата Кристи, явно отлично знае как да задържи интереса на читателя, защото за пореден път ни изправя на нокти в очакване, едновременно спокоен, едва разгръщащ сюжета докато напрежението се просмуква в съзнанието ти, пъпли по мозъчната ти кора като термит. Представям си го как той, самият Йонасон, стои тихо в някой тъмен ъгъл и хитро потрива длани, като знае, че отново оплита жадния читател в мрежите си.

Силно препоръчвам „Черен мрак“ на всички почитатели на висококачественото криминале. На хората, прочели „Снежна слепота“ припомням да продължат серията. Очакват ни още по-заплетени случаи и още по-емоционална завръзка!

 

*“Мрачна Исландия“ (Dark Iceland) е оригиналното заглавие на поредицата за Ари Тор Арасон. Не съм сигурна как точно издателството го превежда на български, но „мрачна“ ми звучи много по-добре от „тъмна“.

**През пролетта на 2010 година изригва вулкана Ейяфятлайокутл в Исландия. Тогава месеци наред въздушния транспорт в Европа е затруднен, а столицата Рейкявик наистина претърпява огромно замърсяване заради вулканичната пепел. Именно изригването на този вулкан е споменато и в „Черен мрак“. Иначе в Исландия наскоро отново изригва вулкан. Като цяло вулканичната дейност на острова е доста активна.

***Оригиналното заглавие на книгата е „Myrknætti“, което в превод от исландски ще рече буквално тъмнина, затъмнение. Почти същото е и английското заглавие “Blackout” - затъмнение. В случая израза „затъмняние“ се възприема метафорично, имайки предвид тъмните тайни, които хората крият един от друг и тъмните, скрити кътчета на човешката душа. В поредност заглавията от поредицата са:

1.      „Снежна слепота“, 2020 г. (Snjóblinda, 2009)

2.      „Черен мрак“, 2021 г. (Myrknætti, 2011)

3.      Rof, 2012

4.      Andköf, 2013

5.      Náttblinda, 2014

6.      Vetrarmein, 2020

!! Бележка към българските читатели: Моля, не се обърквайте с американските издания на поредицата и номерацията в Amazon или Goodreads. В САЩ първо излизат първа и четвърта книга (“Nightblind”), като пропускат две книги и след това се връщат към втора, която там излиза като трета. Много е объркано. Тук серията се публикува хронологично (поне за сега) и затова огромни благодарности на издателство „Ера“, че следват оригиналната поредност! <3

****Понятието „скандинавски ноар“ навлезе у нас неотдавна и за почитателите на криминални романи не е нещо непознато. Причината да използвам същото понятие за книга от исландски автор е, че повечето (ако не и всички, но все още не съм прочела всички) криминални издания, писани от исландци притежават чертите на скандинавски ноар въпреки, че специалистите по география и икономика са на различно мнение. ;)

Накратко за “Жената конбини” от Саяка Мурата

Фурукура Кейко винаги е била различна. Никога не се е вписвала особено сред връстниците си, нито в семейството си. Толкова е различна, че според родителите си е психично болна, но никакви усилия от тяхна страна не успяват да я “излекуват”. Щом навършва пълнолетие тя започва почасова работа в конбини* и заживява сама в опит да стане “нормална”. Почти като хикикомори**, но с тази разлика, че все пак излиза от вкъщи. И така цели осемнайсет години.

Само, че разбиранията на околните за това какво е нормално се разминават с тези на Кейко. В глобалното село за нормално се смята да изградиш сериозна връзка с човек от противоположния пол, да се обвържете пред закона, да си народите куп малки нормални човечета; работата ти да е на нормиран работен ден и по възможност да ти позволява кариерно развитие. В противовес на това, Фурукура мисли, че нормалност се постига като започнеш да копираш маниерите, начина на говорене, стила на обличане на човек с по-високо ниво на обществено харесване в социума. И тя започва да го прави доста успешно. Има обаче един проблем - конбини. Светлините му, звукът му, неговото цяло. Кейко е дотолкова погълната от конбини, че трудно си представя живота си без него. Сраства се с него. Той става един от съставните елементи на ДНК-то ѝ. Тялото, съзнанието и организма ѝ функционират в ритъма на конбини. Сърцето ѝ изтласква кръв за конбини и кръвта на конбини тече във вените ѝ. Само, че неистовото ѝ търсене на корена на нормалността едва не унищожава самоличността ѝ.

 “Жената конбини” - възхвала на японската странност е откровена, иронична, забавна и… горчива. И преди съм го казвала - всеки запознат с далечния Изток и особеностите му, знае за какво става дума, когато казвам, че японците са странни. Постоянният натиск на обществото да приобщи различните често води по-младите до депресивни състояния и психически разстройства или дори самоубийства. “Хватката на нормалния свят е желязна и всички “чужди тела” неусетно биват елиминирани. Инидивите, които не съответстват на утвърдените норми, постепенно биват изхвърляни.” (из: “Жената конбини”, превод: Маргарита Укегава, ИК “Колибри”, 2021).

*Конбини - тип денонощни универални магазини, неизменна част от японския бит, предлагащи всякакви продукти, от храна и алкохол, до домашни принадлежности и печатни издания. В Япония има повече от 50 000 конбини.

** Хикикомори - на японски: ひきこもり или 引き籠もり е термин, използван за обозначаване на социален феномен в японското общество, който представлява оттеглянето от социален живот на предимно млади хора, които достигат до екстремни степени на изолация, често ненапускащи дома си в продължение на месеци, а понякога и години. Като хикикомори се определят личности, които са считани за самотници, аутсайдери и саможиви. Японското министерство на здравеопазването определя като хикикомори личности, които се изолират от обществото в домовете си за период надвишаващ 6 месеца. Най-често като хикикомори са определяни личности от мъжки пол, но се предполага, че голяма част от тях са и жени, защото оттеглянето от социален живот на жените в японското общество се счита за нещо непредизвикващо притеснения и често не се забелязва. Предполага се, че причините за изолирането на голяма част от младите хора в Япония се коренят в японската култура, образователната система, икономическото състояние на страната, както и на факта, че голяма част от тези младежи вероятно страдат от аутизъм, социална тревожност, шизофрения или други психични заболявания.

аз.

Не те обичам!

Пламенно, нетърпеливо

като преди...

Но се разпадам на съставните си части

когато докосваш,

прегръщаш,

целуваш

нея.

А моята снага огъва се на вятъра

и кожата ми съхне

невкусила дъжда...

Иначе се давя в сълзите си

дето ги събирам в океани

да ги пия щом усетя жажда.

Ако ме срещнеш на брега,

помахай ми за сбогом!

artist: Gabriel Pacheco

“Вегетарианката” от Хан Канг

Заглавието може и да ви подлъже, но това не е книга за вегетарианството или за хранителните разстройства. Това е книга за убежденията ни, за изборите, които правим и за демоните, които живеят във всеки един от нас. Тази книга е жестока, директна и остра. На моменти ти нагарча, защото те кара да прозреш сам слабостите си. Тя оголва кожата и дълбае в костите. Оставя те без дъх и ти засяда в гърлото.

Историята се върти около Йонгхе – млада жена, внезапно отказала да яде месо. Мъжът ѝ, който досега се е чувствал удобно с обикновената жена, за която се е оженил, решава да заеме ролята на жертва във връзката им. Семейството и най-вече деспотичният ѝ баща се отказват от нея. Зет ѝ е обсебен от нея и това е една влудяваща, маниакална, болезнена и разрушителна обсесия, която променя всичко… А единствената константа в живота на Йонгхе е сестра ѝ.

„Вегетарианката“ беше удостоена с интернационален Мен Букър през 2016, а Хан Канг се превърна в първият Южнокорейски автор, който го печели. Още с излизането си на бял свят, книгата разбуни духовете, както у дома, така и на запад, където обществото е доста по-разкрепостено в емоционално отношение, въпреки че всеки запознат с азиатската литература и нрави знае, че под хилядолетните традиции и морал, които властват над източното общество, се крие ексцентричност, граничеща с екстремност. „Вегетарианката“ е безкрайно красива в ексцентричността си и страшно истинска в лудостта си. Тя говори за тихата лудост, за егоизма, за потисканите страсти на слабите човешки същества, за яростта на разочарованието.

От четири години очаквам българското издание на тази книга и нито един ред от повествованието й не ме накара да съжаля, че я прочетох! Освен прямостта ѝ, едно от нещата, които най-много ми харесаха в нея, е красивият език на автора, както и чудесният превод на Цветомира Векова от корейски, а в личната си годишна класация тази книга поставям на челна позиция и с нетърпение очаквам следващия шедьовър!

„Изглежда, сякаш отговорът ѝ на всичко, което се случваше около нея, бе тихо съзерцание. Или не. Може би някакви ужасни, недостъпни за хората „отвън“ демони я разкъсваха отвътре. Може би битката с тези емоции, скрити във вътрешния ѝ свят, където тя беше единственият господар, изпиваше цялата ѝ енергия? И така, в реалния живот, паралелен за нея тя не разполагаше с почти никаква енергия, за да реагира на случващото се, да бъде любопитна или да изучава света около себе си.“

из: „Вегетарианката“

Един скучен ден

Знаеше, че не беше редно. Само Господ има правото да отнема животите, които е дал. Но онова отвратително чувство на раздразнение не спираше да я гложди. Не можеше да спи. Не можеше да яде. Не можеше да се съсредоточи над работата си. Онази нагла жена неуморно и безотказно се бъркаше в живота ѝ и не спираше да ѝ досажда. Опита се да ѝ обясни нещата като на възрастен: „Ние сме просто съседи – живеем на един етаж, а не в един апартамент. Нищо в отношенията ни не ме задължава да ти се отчитам за действията и живота си. Аз не ти преча, не ми пречи и ти!“. Но не! Онази дърта досадница продължаваше да си вре носа навсякъде. Дори един ден беше дошла в работата ѝ. „С какво мога да ти помогна?“, попита я съвсем любезно. „На себе си трябва да помогнеш!“, отговори ѝ с наглия си тон старата вещица. Ей това вече преля чашата. Дойде ѝ до гуша.

Погледна си часовника. Наближаваше 21 часа, но навън още беше светло. Пое дълбоко въздух и натисна звънеца. Ключалката изщрака и пред очите ѝ се откри образа на омразната съседка. Беше обула грозни панталони тип шалвар и домашни пухени чехли, а от апартамента й смърдеше на манджа с много чесън.

„Какво искаш?“, попита онази.

„Не ми каза дали дължа нещо за ремонта на стълбищното осветление. Дойдох да попитам.“

„Все едно те интересува.“, измънка под носа си докато се завъртя навътре към хола, за да вземе разписката за ремонта. „Някой ден блока ще изгори, а теб пак няма да те засяга…“ и остави входната врата да зее след себе си.

Младата жена не отговори нищо. Поклати глава в знак на съгласие и прекрачи тихо прага на съседския апартамент. Беше малък, може би едностаен. Вдясно бяха банята и тоалетната, вляво спалнята, насреща – нещо като дневна с кухненски бокс – доста тясно като цяло. Досадната съседка започна да рови из дамската си чанта, като продължаваше да нарежда някакви проклятия. Устата ѝ не спираше. Не се ли уморяваше, за Бога? За хората около нея със сигурност беше изтощаващо.

„Къде я мушнах? Тук беше… Вие, младите сте толкова безотговорни, не може да се разчита за нищо на вас! … Къде е проклетата разписка…“

От малка притежаваше способността да се придвижва незабелязано, беше много тиха. Всъщност, дори и на улицата, можеше да остане незабелязана, ако поиска. Направи още една крачка, за да влезе малко по-навътре в апартамента. Огледа много бързо обстановката. На газовия котлон вреше тенджерата с чеснов буламач. На плота до котлона имаше сушилник с чинии и прибори, а пред него лежеше тиган с намазнено дъно, готов да заеме мястото на тенджерата за следващия буламач, най-вероятно отново с много чесън. Стисна здраво дръжката на тигана и го вдигна от плота. Беше масивен, от онези, които рекламираха по телевизията.

„Ето я. Общата сума е…“, говореше съседката докато изпъваше гръб, но младата жена не я слушаше. Мислите ѝ бяха заети с друго, а мозъка ѝ изчисляваше точния момент. Досадницата се изправи напълно и се обърна към жената зад себе си, неподозираща какво я очаква. Само едно замахване беше достатъчно. Ако беше тренирала тенис, сигурно щеше да е шампион с подобен удар. Онази не свари да каже и „гък“. Последното, което видяха оцъклените ѝ очи, беше тежкия тиган, който лети яростно към слепоочието ѝ. Звукът беше глух, но от силата на ударната вълна, младата жена я заболя леко ръката, а сърцето ѝ заби лудо, окъпано в адреналин.

„Най-накрая млъкна!“, въздъхна облекчено.

Вгледа се в неподвижното тяло на пода и червената локвичка, която се заформяше около главата на трупа. Малко ѝ напомни на ореола, който рисуват на светците по иконите. Беше красиво и някак омиротворяващо! Ако беше по-добра с четката, със сигурност щеше да я нарисува.

Погледа я още малко. „Колко си симпатична когато не говориш!“. Крайчетата на устните ѝ се извиха съвсем леко нагоре. Тъкмо понечи да си тръгне, когато си спомни за какво всъщност беше дошла – разписката за ремонта на стълбищното осветление. Приклекна до още топлото тяло и взе бележката от пръстите на мъртвата. „Сериозно!? Няма да дам толкова пари за една изгоряла крушка! Кожодери! Всички гледат само да те оберат. Боже, в какво време живеем…“, изправи се спокойно, извади ключа от вътрешната страна на ключалката, мушна го отвън и заключи след себе си. Беше около девет и петнайсет вечерта, но вън беше още светло, а във въздуха се носеше аромат на цъфнали липи – любимото ѝ време от годината. Затова и реши да се поразходи край реката. В целия град цареше спокойствие и тишина. Само чайките се чуваха от време на време, но това му беше чара да живееш край Дунав.

На следващия ден се събуди рано. Беше първа смяна и трябваше да си изпие кафето набързо, за да не закъснее. Глътна го почти на екс. Изми си зъбите и изскочи навън. На входа едва не отнесе някого: „По-внимателно! За къде си се разбързала! Едва не ме прегази! Тези младежи, напълно са безотговорни…“, занарежда под носа си досадната ѝ съседка. „Къде тръгна? Дължиш ми пари за ремонта на стълбищното осветление! Няма да поема и твоята част…“, дърдореше зад гърба ѝ. „Толкова пари за една изгоряла крушка… Не, трябваше да те довърша когато можех. Няма ли да си затвориш устата най-накрая…“, каза си младата жена докато се отдалечаваше от блока, а онази нахалница не спираше да мърмори.

Беше седем и трийсет сутринта. Централната улица все още беше тиха. Слънцето грееше жарко дори в този ранен час, а чайките прорязваха тишината с крясъците си. Очертаваше се един скучен ден. Засега.

аз.

Страх ме е.

А всъщност искам да изпия цяла шепа приспивателни.

И да сънувам синьото небе.

И да тичам из безкрайни лавандулови полета.

И да плувам в неспокойното море...

А очите ми да се превърнат в облаци

и вечно да е есен.

В нощите, когато си самотен, тихо да вали,

а дните да са ясни и красиви.

Почакай още малко!

Скоро ще съм дъжд

и ще е райско...

artist: Gabriel Pacheco