„Кристин“ от Стивън Кинг

„Любовта е стар главорез. Не е сляпа, а е канибал с изключително остро зрение. Любовта е хищно животно и е винаги гладна. “

из „Кристин“

Арни беше смотаняк. Арни беше аутсайдер. Арни беше самотен човек. Арни искаше приятели, купони с момичета и уважение. Арни не получи нищо от гореизброеното. Но един ден Арни срещна Кристин и целият му живот се преобърна, и той стана „лош до мозъка на костите“* си.

За всички, които не са чели „Кристин“ ще кажа само – прочетете я! Това е един от най-вълнуващите трилъри на Стивън Кинг. В тази книга се разказва за липсата на самоувереност и нуждата от любов, и за разрушителните последици от тази липса. Това е история за една обсесия. Но дали става дума за обсесията на един тийнейджър от една кола или за кола, обсебена от любовта си към момчето? А всъщност може ли един класически, червен и изключително красив Плимут Фюри от 1958-ма да е обсебен? И от какво е обсебен наистина? От нещо свръхестествено? От демон? Но факт е, че този дяволски автомобил превръща неудачника в лошо момче. Когато е зад волана на Кристин, Арни е кралят на ада, възседнал трона си на колела. И кървавият отблясък от бронята на обладаната кола припалва огън в очите на тийнейджъра. А щом двамата са заедно, нищо не може да застане помежду им. Нито семейството, нито приятелите, а побойниците е най-добре да внимават и да си мерят езика, защото няма нищо по-велико от обичта на един мъж към возилото му. Или беше обичта на возилото към мъжа? А за този мъж Кристин е единствената и Кристин е вечната, и за тази любов си струва да убиеш...

P.S.
Внимание! Не си правете погрешни заключения – този роман изобщо не е любовен!


*Като в песента „Bad to the Bone“ на Джордж Торогуд

„Зелени сенки, бял кит“ от Рей Бредбъри

„Терзае ме неутолим порив към далечното. Обичам да бродя из непристъпни морета...“, Хърман Мелвил („Моби Дик“).

Непристъпните морета на мъглива Ирландия се опитва да преброди и главният герой на Рей Бредбъри в последната му книга, излязла на български език „Зелени сенки, бял кит“. Действието ни отвежда в градче край Дъблин, където млад писател, току-що слязъл от ферибота, се отправя на лов за чудовище, нарамил пишеща машина вместо харпун, готов да създаде сценария на живота си.

Така започва приключението на един американец, опитващ да разгадае ирландците, да се въплати в Ишмаел, да събере екипаж за „Пекод“ и да последва лудия Ахав в една гибелна гонитба за мъст, богатство и слава. За шестте месеца прекарани на острова, младият писател открива приятели в лицата на група местни мъже и преживява незабравими и необясними неща. Освещава погребение, почти пренощува в призрачно имение, посещава ловджийска сватба, спринтира преди химна... И накрая разгадава ирландците: „От толкова малко вие извличате толкова много – изтисквате и последната капка радост от цвете без листа, нощ без звезди, ден без слънце, кино, прожектиращо прашасали филми... Някой взема нишка, друг завързва на нея възелче, трети добавя бримка – и ето, че до сутринта вече имате килим на пода, завеса на прозореца, гоблен от струни на арфа, пеещ на стената – и всичко е тръгнало от тази нишка.“.

„Зелени сенки, бял кит“ е художествена измислица, разказваща за престоя на Рей Бредбъри в Ирландия между 1953 и 1954 година докато е работил с режосьора Джон Хюстън по адаптацията на романа на Мелвил за големия екран. „Зелени сенки...“ е може би кулминацията на редица произведения, вдъхновени от престоя на Бредбъри в Ейре, наред с „Марсиански хроники“ и „Илюстрираният човек“.

Трудно е да се каже на кой рафт трябва да се постави тази книга – фантастика, световна проза, автобиографични, пътеписи... в един форум я бях срещнала като „софт фентъзи“. Истината е, че където и да я сложите тя пасва чудесно. В нея има толкова хумор, толкова ирония, толкова меланхолия, толкова магия, толкова поезия... Поезия ли казах? Да! Поезия! Започвам да си мисля, че „Зелени сенки, бял кит“ всъщност е от онези книги, които ти шепнат в ухото: „едни от най-хубавите стихове са написани в проза...“ и ти ѝ вярваш, защото те е оплела в лиричната си паяжина, кукувича прежда, която не можеш да убиеш въпреки всички опити да изкорениш... А Рей Бредбъри - той е виртуоз! Тази книга го доказва за пореден път. И сега ми се иска да отида до Ирландия...

„Доктор Сън” от Стивън Кинг

 „В живота рано или късно настъпва момент, в който осъзнаваш, че е безсмислено да бягаш. Че където и да отидеш, твоето Аз те придружава като сянка.”.

Мислиш си:

Няма какво по-лошо да се случи...

Мислиш си:

Това е дъното...

Но в книгите на Стивън Кинг винаги има нещо по-лошо, което те причаква там, скрито в най-тъмния ъгъл на повествованието, наточило кръвожадните си зъби. И не. Не полудяваш. Наистина чуваш дращенето на острите му нокти от страниците на книгата в ръцете си.

И така, сигурен ли си, че искаш да продължиш с четенето? Твоя воля. Но се приготви за смразяващ ужас.

„Доктор Сън” е продължение на „Сияние”, но не е „Сияние” втора част. Това е книга със собствен живот. С нея Стивън Кинг за пореден път показва таланта си да създава многопластови истории, които четеш на един дъх и доказва, че си е заслужил титлата Крал на ужаса. В новата му книга читателите ще се срещнат с вече порасналия Дан Торънс. Петгодишното хлапе, което преживя трагедията на живота си в хотел „Панорама” вече го няма. Няма го и прокълнатия, призрачен хотел. Демоните обаче са там – в главата на Дани все така жадни да погълнат чуждото страдание и той им дава своето под формата на алкохол в напразни опити да ги удави. Но когато наследникът на Джак Торънс пристига в малко градче в Ню Хемпшир открива своето място. Някак съумява да откаже алкохола и заживява пълноценно. 

А думите на старият му приятел и закрилник Дик Халоран: „Когато ученикът е готев, ще се появи учителят.” - се превръщат в реалност. Малката Абра Стоун е надарена със „сиянието”, което самия Дан притежава, дори по-силно, и има нужда от помощ. Тя е „донорът”, от който се нуждаят група наречена „Верни на възела”, за да останат живи, „донорът”, който ще запази младостта им вечна. А водачката им Роуз е изтъкана от онова чисто зло, което изпълва дяволите.

„Доктор Сън” не е поредния хорър, предназначен да задоволи глада на масата читатели. Той доразказва историята на семейство Торънс. Самият Стивън Кинг казва, че нещото, което го е подтикнало на напише продължение на „Сияние” е бил въпрос от фен, зададен му преди двайсет години: Какво се случва с малкия Дани Торънс? Е, вече спокойно можем да отговорим, че Дан е станал пълноценен човек – страдал е, търпял е поражения, борил се е с демоните си, падал е, ставал е... и е оставил нещо след себе си.

„Хладнокръвно“ от Труман Капоти

 „Хладнокръвно“ е една книга по действителен случай. Тя е директна и открита, на места брутална, също като бруталното престъпление, за което разказва.

През 1959 г. в малко канзаско градче са убити четирима души – Хърбърт Клътър, жена му и две от децата им. Едно жестоко, подло и почти безупречно престъпление. На пръв поглед без видима умисъл, може би просто психологически случай на безличен акт. След шест седмици убийците са заловени. След няколко години – обесени.

Книгата се превръща в сензация, печели награди, вдъхновява повече от 20 филма и се превръща в „работата на живота“ на Труман Капоти. След нея обаче той никога повече не е същият човек. Това е едно много дълбоко и значително произведение както за автора си, така и за литературата като цяло.

„Хладнокръвно“ изследва психологичексата връзка между двамата мъже, извършили четворното убийство, както и Пери Смит и Дик Хикок като отделни индивиди. Пери, макар сантиментален мечтател, е роден убиец. Той притежава  една палава детска злоба. Коравосърдечен е, лишен от съвест и състрадание. Но е бил винаги самотник. Без истински приятели. Имал е нещастни и мизерни детство и съзнателен живот. Просто преминаване от един мираж в друг. Ричард „Дик“ Хикок е само един страхливец, слаб и повърхностен, въпреки всичко противоположно, което се опитва да покаже.

Книгата разглежда и живота на жертвите и ефектът, който смъртта им оказва върху общността, в която живеят. Тяхното първоначално тихо и спокойно всекидневие, и параноята, в която изпадат след убийството на съгражданите си.

С написването на „Хладнокръвно“, Труман Капоти променя писането на криминални романи по действителни случаи. Тази книга се превръща в пионер в жанра, поставяйки му нови основи.

Небивалици... бивалици...

Странна случка с извънземни през деня...

Един ден предложих на приятелите си да поираем на индиянци, те обаче искаха да бъдем детективи. 

Аз бях твърдо против и затова скочих с парашут през прозореца. 

Те се зачудиха: "Защо го направи?", и изведнъж видяха как извънземните ме превръщат в пчела. 

Уплашиха се и хукнаха да бягат. 

Качиха се на самолет и отлетяха към дъгата... когато в един ужасен момент осъзнаха, че са се превърнали в... овце.

„Изгорени мостове” от Вал Макдърмид

 Държа в ръцете си последната книга на шотландската авторка, след като съм я прочела на един дъх. И съм разтърсена! Какво напрежение, каква динамика! И каква перфектна лудост…

„Изгорени мостове” е осмата книга от серията на Вал Макдърмид за Тони Хил и Карол Джордан. Тя продължава оттам, от където е свършила „Разплата”. Главните герои са същите, престъпленията – различни, макар и не по-малко кървави и тежки. След като блестящият екип от криминалисти на Карол се е разпаднал, тук виждаме как всеки се опитва да се справи с демоните и чувствата си на фона на нови тежки убийства. В града има нов психопат и той не смята да пожали нито една от жертвите си. Е, може би има малка надежда… Все пак, толкова ли е трудно човек да открие идеалната половинка? А Тони изведнъж се оказва в центъра на събитията. И за да се справят с това ново предизвикателство всички ще трябва да започнат да градят наново основите на онези мостове, които сами са разрушили.

„Изгорени мостове” е разказ не просто за извратен психопат, решил да наказва жени, представяйки си един и същ образ. Това е разказ за справянето с демоните, властващи в душите, за страховете и вината. Вал Макдърмид представя майсторски психологическия профил на полицая, на обикновения човек, на жертвата, на убиеца.

„Най-трудното нещо в този живот е да избереш моста, по който да минеш, и моста, който трябва да изгориш.” из „Изгорени мостове”, Вал Макдърмид.

"Множество Катрини" от Джон Грийн

„Можеш да обичаш някого много, много силно, но любовта нкога не може да бъде по-силна от чувството за загуба. Колкото и опустошителна да е била любовта ти към един човек, чувството, че вече го няма е още по-дълбоко и коварно.”. Така поне си мисли Колин Сингълтън след като е бил зарязан от поредната Катрин. Той е потънал в депресия и самосъжаление, смазан е от поредната раздяла, и точно когато си мисли, че светът ще се сгромоляса отгоре му, се появява колоритният му най-добър приятел, за да го измъкне от дупката. Така в един летен ден самотникът Сингълтън и Хасан тръгват да обикалят САЩ с кола. От обикновена екскурзия, обаче малкото пътуване на дваlмата младежи прераства в нещо повече…

Новото заглавие от любимия на редица български тийнейджъри автор отново повежда читателя из сложния вътрешен живот на пленяващи герои. Колин е бившо дете чудо в търсене на „липсващото си парченце”. От двегодишен може да чете. Изключително е умен и затова всичките му съученици го мразят. Не умее да разказва вицове или каквито и да било истории. И е на път да създаде уникална теорема, която може да предвиди развитието на всяка връзка. Най-големите му страсти са анаграмите и момичетата на име Катрин. Хасан е доста умен, много забавен, страшно мързелив и най-верния приятел, който можете да си представите.

С „Множество Катрини” Джон Грийн отново предлага на българския читател интересно и динамично действие, като не пропуска да побутне младите си почитатели и да ги накара да четат повече, препращайки към автори като Шекспир, Селинджър, Байрон и други. 

"Множество Катрини" можете да намерите в книжарници "Хеликон"