„Зелени сенки, бял кит“ от Рей Бредбъри

„Терзае ме неутолим порив към далечното. Обичам да бродя из непристъпни морета...“, Хърман Мелвил („Моби Дик“).

Непристъпните морета на мъглива Ирландия се опитва да преброди и главният герой на Рей Бредбъри в последната му книга, излязла на български език „Зелени сенки, бял кит“. Действието ни отвежда в градче край Дъблин, където млад писател, току-що слязъл от ферибота, се отправя на лов за чудовище, нарамил пишеща машина вместо харпун, готов да създаде сценария на живота си.

Така започва приключението на един американец, опитващ да разгадае ирландците, да се въплати в Ишмаел, да събере екипаж за „Пекод“ и да последва лудия Ахав в една гибелна гонитба за мъст, богатство и слава. За шестте месеца прекарани на острова, младият писател открива приятели в лицата на група местни мъже и преживява незабравими и необясними неща. Освещава погребение, почти пренощува в призрачно имение, посещава ловджийска сватба, спринтира преди химна... И накрая разгадава ирландците: „От толкова малко вие извличате толкова много – изтисквате и последната капка радост от цвете без листа, нощ без звезди, ден без слънце, кино, прожектиращо прашасали филми... Някой взема нишка, друг завързва на нея възелче, трети добавя бримка – и ето, че до сутринта вече имате килим на пода, завеса на прозореца, гоблен от струни на арфа, пеещ на стената – и всичко е тръгнало от тази нишка.“.

„Зелени сенки, бял кит“ е художествена измислица, разказваща за престоя на Рей Бредбъри в Ирландия между 1953 и 1954 година докато е работил с режосьора Джон Хюстън по адаптацията на романа на Мелвил за големия екран. „Зелени сенки...“ е може би кулминацията на редица произведения, вдъхновени от престоя на Бредбъри в Ейре, наред с „Марсиански хроники“ и „Илюстрираният човек“.

Трудно е да се каже на кой рафт трябва да се постави тази книга – фантастика, световна проза, автобиографични, пътеписи... в един форум я бях срещнала като „софт фентъзи“. Истината е, че където и да я сложите тя пасва чудесно. В нея има толкова хумор, толкова ирония, толкова меланхолия, толкова магия, толкова поезия... Поезия ли казах? Да! Поезия! Започвам да си мисля, че „Зелени сенки, бял кит“ всъщност е от онези книги, които ти шепнат в ухото: „едни от най-хубавите стихове са написани в проза...“ и ти ѝ вярваш, защото те е оплела в лиричната си паяжина, кукувича прежда, която не можеш да убиеш въпреки всички опити да изкорениш... А Рей Бредбъри - той е виртуоз! Тази книга го доказва за пореден път. И сега ми се иска да отида до Ирландия...