Накратко за: "Деликатесен труп" от Агустина Бастерика

Страшното в тази книга е стряскащата реалистичност и плашещата откровеност, с които Агустина Бастерика описва постапокалиптичния начин на живот на най-опасния хищник на планетата – човекът.

След като непознат вирус покосява животните, на пазара за храна зейва дупка, която трябва някак да бъде запълнена и така се появява „специалното месо“, отглеждано в специални ферми, разфасовано в специални кланици. И живота се връща в нормалното си русло. Доколкото е възможно.

Тук ще вмъкна няколко думи на Томас Хобс: че човек за човека понякога е Бог, а друг път същински вълк*, както в латинската поговорка “Homo homini lupus est”. В „Деликатесен труп“, издигайки първичните нужди в култ, някои се превръщат в богове, а други биват изядени от вълците.

Агустина Бастерика е цинична и директна в „Деликатесен труп“ – еманация на съвременното консуматорско общество. Издадена в оригинал през 2017 година, тя е прекалено актуална към днешна дата, а бъдещето, което описва е по-близо отколкото можем да си представим...

*“To speak impartially, both sayings are very true; That Man to Mat is a kind of God; and that Man to Man is an arrant Wolfe.”

Thomas Hobbes, “De Cive” (1642 г.)

Накратко за: „Летният брат“ от Яп Робен

 

Първата мисъл, която пробяга през съзнанието ми когато видях тази книга беше: „Отново се натресох на холандец!“. Не, че нещо, дори много ги харесвам! Способни са да ме докарат до онази горчиво-сладка меланхолия, която така обичам. Наскоро редовен клиент ме попита какви книги чета в последно време. Отговорът ми беше кратък – депресиращи. Не е нарочно. Така красиво са написани! И историите са толкова истински! Правят дълбок разрез през гръдния ти кош и си лягат на топло върху сърцето ти. А си посмял да се усмихнеш, а са забили зъбите си в плътта ти да я разкъсат яростно. Страхотни са тия хора! Понякога наистина усещам болка. Не съм сигурна кой термин е по-подходящ в случая – мазохизъм или садизъм – имам нужда от още такива книги!

И ето го поредния холандец, на когото се „натресох“ – Яп Робен с „Летният брат“ – един от претендентите в дългия списък за международния "Букър" за 2021 година. В центъра му е добре познатата тема за съзряването – емоционално, психологическо и полово. Също така доказва и тезата, че любовта може да процъфти и на най-малко вероятното място. Тринадесетгодишния Брайън живее в мизерна каравана с баща си Морис – безотговорен безделник. По-големият му брат Люсиен е със сериозни психически и физически увреждания, а майка им се омъжва повторно. Идилията на Морис и Брайън е нарушена когато са принудени да подслонят Люсиен за през лятото докато приключи ремонта в дома, в който по принцип пребивава. От там насетне „Летният брат“ изследва чувствителността на читателя, способността му на емпатия към различния, чуждите очаквания и предразсъдъци; показва колко е трудно да се грижиш за човек с увреждания. Опитността на Яп Робен като писател личи в начина, по който е изградил образите в романа си. Люсиен е гневен, понякога агресивен. Морис е с криминални наклонности и е небрежен. Брайън е хитър, на моменти подмолен. И все пак, сякаш с магическа пръчица Робен успява да ни накара на съчувстваме на героите му, дори да им симпатизираме.

Та, последните три години от читателския ми живот са под знака на социално ориентираната проза. Особено харесвам истории за неразбрани, малтретирани, подложени на емоционален тормоз, жертви на расизъм под всякаква форма, на дискриминация; хора неспособни на емпатия, с ампутирано чувство за морал или олицетворяващи всичко грозно в човешкото същество, герои с нулева положителна градация; различни. Този тип книги не ме усмихват. Не ми носят душевен комфорт или щастие, но научавам доста за чувствата си към хората.

„Летният брат“ ме върна към „Неудобството на вечерна“ на Марийке Лукас Райнефелд – носителят на международен "Букър" за 2020-та и моята книга на годината - още един представител на Ниската земя. Разликата е там, че книгата на Робен се преглъща доста по-лесно…

 

P.S.

За всички морални противоречия в „Летният брат“ няма да говоря. Ако не сте я чели още, направете го! Заслужава си всяка страница!

„Ледена тишина“ от Рагнар Йонасон

 Мрачна Исландия 3

Несъмнено Рагнар Йонасон се превърна в един от крими любимците ми със свежия си стил, четивния изказ, интересните герои и още по-важното – накара нескритата ми ненавист към зимата да стихне на фона на засилващият се мой интерес към Исландия.

Когато разбрах, че поредицата за разследванията на младия инспектор Ари Тор Арасон, познат като Преподобния, се е сдобила с превод на трета книга на български език, изпаднах в дива еуфория. Според мен „Ледена тишина“ е още по-интересна! Тук ще направя едно лирично отклонение: Всички знаем, че Исландия е малка страна. За сравнение, броят на населението на Рейкявик е по-малък от този на населението на Русе. И в тази връзка, с всяка следваща прочетена книга от серията „Мрачна Исландия“, един въпрос не спира да тормози съзнанието ми: Ще остане ли жива душа да лови херинга насред фиорда в китното градче Сиглюфьордюр или Рагнар Йонасон ще убие всички? Това е в кръга на шегата, разбира се.

В първата част от десетте години на XXI век вирус поставя малкото северно градче Сиглюфьордюр под карантина за кратко. Жителите му стават мнителни към съгражданите си, двама умират, останалите не си подават носовете от домовете си. Градът затихва напълно. И това е съвсем нормално във време на епидемия. Тогава скучаещият Ари Тор попада на стар случай на мистериозно самоубийство и подтикнат от любопитство се заема с него. Ето това, лично за мен беше най-интересната част от целия роман – прочетох го на един дъх и след това бях потресена!

На фона на гореспоменатите събития, в столицата Рейкявик, се разиграва политически заговор, който взима невинни жертви в буквалния смисъл, а последвалото отмъщение е кърваво. Отново се срещаме се с журналистката Исрюн, с която се запознахме в „Черен мрак“ – образ, който много харесвам и се надявам да се задържи до края на поредицата с положително развитие, разбира се.

Знаете ли? Истинските чудовища са хората. Точно така. Тогава, когато оставиш низките потребности да надделеят над здравия ти разум. И не само. Дори намеренията ти да са били благородни в началото, когато параноята замъгли съзнанието ти, тогава се раждат зверовете. Мисля, че това е основната тема в последната книга на Рагнар Йонасон, издадена на български. И още, ако психопатите се раждат психопати, то нормалните хора се превръщат в убийци под влиянието на външни фактори.

„Ледена тишина“ е още едно доказателство, че северноевропейските автори са новите крале на съвременното криминале. Поредният бисер в короната. Страшно много ми хареса! Както споменах по-горе, това е фаворита ми от поредицата дотук. Отдавна не ми се беше случвало съвременен криминален роман така да ме погълне, че след последния абзац да съм някъде другаде освен здраво стъпила на краката си. Общото ми състояние наподобяваше нещо на транс. Точната ми реакция след като осъзнах, че книгата е свършила, беше: „Защо свършва сега?!?!?!?! Нищо не разбирам! НЕ МОЖЕ ТАКА!!!“. Честно. Стоях с широко отворени, невярващи очи, пръстите ми трескаво прехвърляха последните няколко страници, а съзнанието ми отказваше да приеме подобен край. Сега нетърпението ми за следващата част от разследванията на Ари Тор Арасон е още по-голямо. В заключение ще каза, че Рагнар Йонасон е невероятен и изобщо не съм изненадана, че толкова много фенове на жанра са влюбени в него и книгите му. Жадувам да го срещна на живо! Толкова много въпроси имам… Мили хора от ИК „ЕРА“, издаващи страхотни криминалета, няма ли да ни зарадвате? Обещавам да не припадам когато го видя! Е, ще се опитам. ;)

"Страна на чудесата за непукисти и краят на света" от Харуки Мураками

„Дай воля на духа си. Ти не си затворник. Ти си птица в полет, която търси из небето мечти.“

Из: „Страна на чудесата за непукисти и краят на света“, Харуки Мураками; превод: Емилия Л. Масларова, ИК „Колибри“ 2021г.

 

Налудничав. Главозамайващ. Тези две определения са любимите ми когато става дума за гения Харуки Мураками и поредното доказателство за това е новата му стара* книга „Страна на чудесата за непукисти и краят на света“. Типично в свой стил, Мураками си проправя път в подсъзнанието ти, играе си с представите за реално и нереално, примесва минало и бъдеще и като че ли ходиш в присъница - нещо се случва, но не си сигурен точно какво.

Сблъскваме се с два паралелни свята. Страната на чудесата – реалният свят, доколкото това е възможно за Мураками. Това е един Оруеловски свят с леки стийм пънк оттенъци. В него ексцентрични учени работят по проекти, жизненоважни за еволюцията. Води се информационна война, а чудовищни същества и гангстери те дебнат на всеки ъгъл. Другия свят е Краят на света. Той е перфектен, спокоен и от него лъхат магия и едно приятно чувство на древна нирвана. Но дали всичко е такова, каквото изглежда?

Харуки Мураками е магьосник! И тук езикът му е много красив, музиката струи от всяка страница, а книгоманите могат да попълнят списъка си с books-to-read, четейки това произведение на изкуството. Два дни след като я прочетох мислите ми все още не могат да се подредят, реалността пред погледа ми е размита и имам чувство, че губя почва под краката си, но чувството е много приятно всъщност. След тази книга си като хипнотизиран! Засмуква те водовъртеж, от който не искаш да се спасиш. Напротив – отчаяно гребеш към центъра му!

P.S.

Имайте предвид, че това е една от книгите, които трябва да прочетеш поне два пъти, за да осмислиш случващото се по страниците ѝ! Това смятам да направя и аз.

P.P.S.

От пет или шест години събирам Мураками на български и английски, защото не всичко негово е преведено у нас. Малко ме е срам да си го призная, но все още не съм прочела всичко, което имам. Преди време, когато започнах да го чета, в книжните форуми срещах коментари за пословичната му странност и изказвания от типа “cocaine – who needs it when you can read Murakami”, та засега съм чела само нормалните (доколкото е възможно за него, разбира се) му неща като „Норвежка гора“, „Спутник, моя любов“, „Безцветният Цукуру Тадзаки…“, „Кафка на плажа“ etc. Мисълта ми е, че ако всички луди книги на Мураками са луди колкото „Страна на чудесата…“ ще го понеса много лесно. Но овцата…

*стара нова, защото преди няколко години книгата имаше друго издание на български отново на „Колибри“ и сега се преиздава.

 

„- Ние, учените, разглеждаме човешките черти като нещо, което търпи еволюция. Рано или късно ще го разберете и вие. Еволюцията си е страшно изтощителна. Какво според вас е най-изтощителното в еволюцията?

-          Не знам. Кажете ми – подканих аз.

-          Това, че не можеш да избираш. Никой не избира да се развива, да еволюира. То е като наводненията, лавините и земетресенията. Изобщо не знаеш какво става, докато не те връхлетят, когато вече е твърде късно.“

 

※※※

 

„- Всеки може да бъде обикновен и пак да не е нормален.

-          Да, среща се такова схващане – съгласих се. – Но има нормални и нормални. Аз ви говоря за онези нормални хора, които могат да седнат в метрото до вас и вие дори да не забележите. Нормални. Храним се, пием бира… о, между другото, сандвичите бяха страхотни.“

 

※※※

 

„- Чела ли си някога „Братя Карамазови“? – рекох ѝ.

-          Веднъж, преди много време.

-          Е, към края Альоша разговаря с един ученик на име Коля Красоткин. И му казва така и така, Коля, вие ще бъдете много нещастен. Но въпреки това благославяйте живота. – След две бири се поколебах дали да отварям трета. – Първия път, когато го прочетох, не схванах какво има предвид Альоша – продължих. – Как е възможно човек да е нещастен, а животът му да е щастлив? После обаче разбрах, че нещастието може да се ограничи с бъдещето.

-          Нямам представа за какво ми говориш.

-          Аз също – отвърнах. – Засега.“

 

 

снимки: Интернет (Оказва се, че на Запад има много фенове на тази книга и Гугъл е пълен с фен арт по темата. Страшно талантливи хора! публикацията не ми стига да кача всичко, което ми харесва... Огромно БЛАГОДАРЯ на всички художници вплели въображението си в света на Мураками!💝)

“Никога не ме оставяй” от Казуо Ишигуро

За човешките права, смисъла на съществуването, приятелството, прошката, британската въздържаност и японската чувствителност.

“Never Let Me Go” vs. “Watashi wo Hanasanaide” и Джуди Бриджуотър

 

Много дълго отбягвах Казуо Ишигуро. Имам емоционални спирачки, към хора, които гравитират между двете крайности, въпреки че аз самата съм такава… Японец или англичанин, тъга или щастие, оптимизъм или песимизъм, но преди две или три години, преди Харума Миура* да сложи край на живота си, реших че, ако някога прочета нещо от Ишигуро то ще е именно “Никога не ме оставяй”.

Това е една тъжна и много красива книга за любовта, приятелството и саможертвата. Често определяна като анти утопия, по мое мнение тази история е толкова истинска, че чак ти нагарча.

Сега, представете си, че краят на нелечимите болести е настъпил, а средната продължителност на живота се е увеличила с до двайсет години и всичко това е в резултат на усъвършенстването на клонирането и производството (да, производството) на клонинги, чието съществуване е с едничката цел да осигуряват здрави органи за трансплантиране на нуждаещите се. Звучи хубаво да спрем да се боим от смъртта на плътта, нали? Или пък не? Редно ли е да си играем на Господ? Това не унищожава ли човещината в душите ни? И, ако прекрачим всички граници, потъпчем всички човешки права и заглушим угризенията на съвестта си, тогава с какво сме по-достойни от животните например? Кое ни дава правото да сме тук и сега повече от онези, чиито права сме потъпкали? Свобода и сигурност; свобода на мисълта, съвестта и религията; зачитане на личния живот; свобода на словото. Свобода да обичаш, да имаш семейство, да живееш според своите желания и най-вече да си щастлив – това според мен е основната идея на романа на Нобеловия лауреат Казуо Ишигуро – свободата във всичките ѝ форми.

Кати, Рут и  Томи израстват в интернат за клонинги – донори на органи в усамотена част на Англия. Интернатът е специален. Децата, отглеждани в него също. Знаят го всички и сред клонингите от останалите интернати се носят легенди за привилегиите, на които се радват възпитаниците на Хейлшам. Те се възпитават хуманно, като истински (да, истински) деца. До една определена възраст те растат неподозиращи, че са създадени в лаборатория, а не са плод на любовта между мъж и жена. В последствие възпитателите им ги информират за целта на съществуването им, но междувременно те изучават природни, хуманитарни науки и изкуства; възпитават се в уважение към другите и трезво гражданско съзнание. Звучи като съвсем обикновено училище за нормални деца, нали?

Кати е мъдра, чувствителна, но понякога наивна. Тя е верен приятел с огромно, но ранимо сърце. Нещото, от което се страхува Рут най-много е самотата. Да не бъде изоставена. Неистово жадува да бъде обичана. Разбрах го малко след средата на книгата. До тогава мислех, че е просто егоист, който не умее да губи и иска винаги да контролира хората около себе си. Но нейният образ всъщност е много дълбок. Смея да кажа, че ме докосна много повече от всички останали образи в книгата. Рут копнее за истински приятели толкова силно, че е готова да раздели единствените си такива само, за да не остане сама, а завистта, която изплува на повърхността, всъщност е нищо повече от потребността на едно самотно дете да бъде обичано. Когато не знаеш как да се справиш с емоциите и потребностите си и няма кой да ти покаже как да го направиш, завистта лесно си проправя път в сърцето ти. Томи е отбягван и понякога тормозен от останалите момчета в Хейлшам и Кати се превръща в негов първи и най-добър приятел. Кати обича Томи тихо, плахо. Таи идеята за него в най-съкровените кътчета на душата си. Томи обича Кати. Само Кати. Но бидейки клонинги – донори на органи, животът им е вече предначертан.

 Казуо Ишигуро е многообразен в жанровете, в които създава световете си, но стила му е разпознаваем във всички – стегнат, обран по британски и поетичен по японски. За да е пълноценен актът на четене на негова книга, човек трябва да носи в себе си една специфична емоционалност и мисловна нагласа. Както когато стоиш на кея привечер, седнал си на любимата си пейка и в целия свят не съществува нищо друго освен залязващото слънце и тихите вълни на Дунав – заливат те идилия, комфорт и спокойствие, реката отмива всичките ти грижи, а цветовете на залеза са толкова красиви, че очите ти се пълнят със сълзи.

 

“Never Let Me Go” vs. “Watashi wo Hanasanaide” и Джуди Бриджуотър

По романа на нобелиста Ишигуро „Никога не ме оставяй“ има две екранизации – британска и японска. Британската е от 2010 година с участието на добре познатите на киноманите Кери Мълиган, Кийра Найтли и Андрю Гарфийлд. Филмът е с продължителност малко повече от час и трийсет минути, в които създателите му са концентрирали усилията си над любовния триъгълник Кати – Томи – Рут. Няма лошо. Любовта е вечна тема, както в литературата, така и в киното. Филма е добре направен, главните роли са изиграни брилянтно, но нали знаете онова правило, че книгата е по-хубава от филма? Е и тук важи с пълна сила и, ако не бях прочела книгата щях да съм луда по филма, но уви. Самият факт, че във филма е пропуснат един от най-най-ключовите моменти в книгата, слага британската екранизация в графа „едно гледане ми стига“ в списъка ми с филми по книги. Ако трябва да дам обща оценка по десетобалната скала, както в големите кино платформи, тя би била 7/10, взимайки предвид само филма и абстрахирайки се от книгата.

На другата крайност е японската екранизация „Watashi wo Hanasanaide“ от 2016 година. Събрали целия роман в десет епизода по час и десет минути, японците залагат първо на идеята за свободата (гореспоменатата свобода във всичките ѝ форми) и след това на романтичната връзка Киоко (Кати) – Томо (Томи) – Миуа (Рут). Основно нещото, което ми направи впечатление беше, че книгата е проследена много подробно. Онова меланхолично чувство, което ме беше обзело докато четях книгата, ме обзе и докато гледах сериала. Имаше го и в британския филм, но не през цялото време и само в един, два момента. Дори припева на песента дала името на романа беше спазен. Нещо, което не беше направено в британската версия. Но за песента ще говоря след малко. Тук трябва да спомена, че в японската версия има един добавен герой, чийто образ дава гласност на основната тема на романа, нещо което само е маркирано там, но лежи в основата му и се усеща болезнено стига да умееш да четеш между редовете. Общата ми оценка за тази екранизация е 9/10, защото моментите със самия акт на отделянето на органите от собственика им ми дойде в повече. Да, японската версия е доста… натуралистична, но предполагам, че и в това си има символика – да изживееш целия си живот с ясната мисъл, че си култивиран, за да живее друг и в същия момент да пролееш съзнателно кръвта си пред стотици хора, за да покажеш, че си истинско човешко същество, носиш душа, страдаш, мечтаеш и желаеш да живееш въпреки вече предначертаната си съдба. „Ние умираме, за да живеете вие“ – върховна саможертва за непознат.

Джуди Бриджуотър, както и песента ѝ „Никога не ме оставяй“, припева в частност, са родени от въображението на Казуо Ишигуро. Така, бидейки нереални и двете подлежат на манипулация от режисьора на съответната екранизация. Това го преглътнах някак, въпреки че на няколко пъти връщах британския и японския филма назад, за да я изслушам внимателно. Нещото, което в случая ме подразни, беше как европейците неглижираха една случка със самия физически носител на песента. Случка, която дава изключително важна насока и информация на читателя/зрителя за отношенията между Кати и Томи и респективно между Кати и Рут. Сантименталното ми Аз не може да приеме пренебрегването на този елемент.

В заключение ще кажа, че книгата беше прекрасна! И все пак не съм сигурна дали точно в този момент иска да продължа с нещо друго на Ишигуро. Има автори, които четеш в определен душевен период и за тях ти трябва предварителна ментална подготовка. Мисля, че за мен Казуо Ишигуро се оказа един от тях. И все пак, препоръчвам „Никога не ме оставяй“ на всички, които обичат красивата литература; на всички, които искат да усетят онова специално бодване в сърцето; на всички, които вярват, че този живот е нещо повече от обикновено съществуване.

 

„Все си мисля за една река с вода, която тече много бързо. И за двама души във водата, които се опитват да се задържат, стискат се с все сила, но накрая не издържат. Течението е прекалено силно. Трябва да се пуснат, да се разделят. Ние сме като тях. Жалко, Кат, защото цял живот сме се обичали. Но накрая не можем да останем заедно.“

Превод: Мария Донева, ИК „Лабиринт“, 2016 г.

 

 

*Харума Миура е актьор, един от любимите млади таланти на Япония, отличен с няколко награди за играта си и популярен с въздействащите си образи. Той изпълнява ролята на Томи в японската екранизация на „Никога не ме оставяй“. През 2020 година се самоубива след няколко години безуспешна борба с депресията.

"Моето корейско лято или как заобичах кимчи" от Дженифър Баркли

Анньонг!*

Новото заглавие от поредицата с пътеписи на издателство „ЕРА“ ни води до далечната Южна Корея – мечтана дестинация за мнозина, особено след като в последните петнайсет години западния свят беше тотално завладян от т.нар. k-wave (корейска вълна, кей уейв на езика на тийнейджърите). От кимчито** през hallyu (халю) звездите, та до k-pop-а***, а за хората като мен и литературата.

Дженифър Баркли пише „Моето корейско лято“ след като прекарва няколко месеца на Корейския полуостров. Въпреки високо заплатената си работа като литературен агент, в един момент тя стига до добре познатия на доста хора бърнаут. За щастие един ден среща Гавин – почти десет години по-млад от нея барабанист, и решава да остави забързаното ежедневие зад гърба си. Така заминава с гаджето си и групата му на тримесечно пътешествие до Южна Корея и започва приключение, което я влюбва в малката далекоизточна страна.

„Моето корейско лято или как заобичах кимчи“ е чудесно четиво за всички, които обичат да пътешестват и задължително такова за всички почитатели на корейската култура, както и за онези, които мечтаят или планират пътуване до Южна Корея. Всяка глава започва с надникване в корейската история, преразказана от Баркли. В книгата си тя говори за хората и живота в столицата, храната, планинските манастири, монасите, нравите, обичаите, отношението, но най-вече как един човек от Запад без каквато и да било предварителна ментална нагласа за онзи далечен Изток, трупа любов и разбиране към непознатото в душата си.

Дженифър Баркли посещава Южна Корея преди двайсет години, но пътеписът ѝ е актуален и към днешна дата. Затова, ако сте фен, повлечен от корейската вълна; ако просто обичате да пътувате или мечтаете за далечна, различна от Европа и Северна Америка дестинация, то непременно трябва да прочетете „Моето корейско лято“!

*Анньонг – съкратено от „анньонгхасейо“ – Здравейте!

**Кимчи – традиционна корейска пикантна туршия

***Hallyu, K-pop – нарицателни за развлекателния бизнес в Южна Корея, като музика, кино, сериали, вариететни предавания – най-големия експорт на страната освен автомобили и техника като KIA, SAMSUNG и др.

"Неудобството на вечерта" от Марийке Лукас Райнефелд

Внимание! Тази книга не е за хора със слаби сърца! Също така не е за хора, които не познават значението на думата „емпатия“. Това е книга за хора с огромни сърца, които са способни да изстрадат всяка дума, всяка сричка в нея. Това е книга, след която плачеш и дълго след като си я прочел, все още носиш в съзнаниието си.

Яс е третото дете от четири в семейство на фермери. Всекидневният им живот е еднообразен, докато една трагедия не унищожава спокойствието в дома им – големият брат на Яс се удавя. От тук насетне всичко се променя.

„Неудобството на вечерта“ болезнена история за загуба, мъка и това как да продължиш живота си, е написана толкова майсторски, че можеш да я усетиш под повърхността на кожата си. Тя прилепва по лигавицата на органите ти, издълбава си язвичка и се намества вътре в раната, за да ти напомня, че реалността е жестока и никакви розови очила нямат силата да я пречупят през призмата си.

Сега ще ви задам един въпрос: Според вас Господ чува ли наистина молитвите ни? Без значение какви са, чува ли ги? Това се питах през повечето време докато четях тази книга. Марийке Лукас Райнефелд е млада и изключително талантлива! Тя носи такъв огромен талант върху крехките си плещи, с който много от съвремените писатели не биха могли да се похвалят, да не говорим за връстниците ѝ, въпреки че литературният свят е пълен с таланти, всеки уникален по свое му. Супер силата на Марийке е в това с простички думи да обрисува така майсторски усещането за край, че то засяда в гърлото ти и нямаш сили да си поемеш въздух. Ако една книга има способността да те извади от зоната ти на комфорт, да ти причини истинско, неистово усещане за неудобство; да разтеле тъмни облаци в съзнанието ти като черен покроф, то значи тази книга е написана майсторски. Същото можем да кажем и за книгите, които те правят щастлив. Щом думи, написани на хартия, приемат форма в съзнателни чувства, значи в тях е вложена специална енергия.

Във времето, в което събирах смелост да напиша няколко реда за „Неудобството на вечерта“, непрестанно срещах различни коментари за нея и автора ѝ. Да, различна е. Да, Марийке Лукас Райнефелд не е писателя, който средно статистическия гражданин - читател би наградил с литературна награда. Нито би я възприел с всичките ѝ…нека да ги нарека странности на характера и личността. Също така средностатистическия гражданин – читател би захвърлил книгата ѝ още след третата глава най-вероятно заради липса на разбиране. Ще го кажа директно: тази книга не е за всеки. Но най-вече, тази книга и автора ѝ напълно заслужават международния „Букър“! До този момент в личния ми Топ 10 за 2021 година „Неудобството на вечерта“ е на първо място заради брилянтността си, заради прямостта си, заради всички чувства, които породи в душата ми. След нея бях разбита на хиляди малки парченца и още не съм съумяла да ги събера всичките.