„Лятно утро, лятна нощ” от Рей Бредбъри

 ...или рецепта за вечна любов

„Бели цветя за луната, лятна мирта за звездите, люляк за дъжда, червена роза за сърцето, орех за ума, защото орехът е с форма на мозък, ето, виждаш ли? Малко чиста вода от кладенеца, за да върви всичко добре, и клонка лют пипер, за да му кипне кръвта. Малко стипца да намали страха му. И капка бяла сметана, за да вижда кожата ти като лунен камък.” – една Бредбърова рецепта за любовна отвара. Питате се дали ще проработи. Разбира се, че ще проработи! Ако след като прочетете „Лятно утро, лятна нощ” не се влюбите в Рей Бредбъри... е, тогава не знам кога бихте се влюбили в този вълшебник. Тук думите се леят като бистър планински извор. Танцуват като омайни самодиви под ясното звездно небе...

Сборникът „Лятно утро, лятна нощ” е писан в последните години от живота на Рей Бредбъри. В него са включени шестнайсет кратки разказа и единайсет миниатюри. Всички те рисуват обща картина на любимото ни от „Вино от глухарчета”, „Сбогом лято” и „Нещо зло се задава” градче Грийн Таун с неговите жители, техните тайни, страсти и мечти. Едва ли има нужда да споменавам колко е красива тази картина, защото тя все пак е произведение на най-виртуозния художник сред писателите и най-талантливия поет сред художниците...

В пурпурния залез на Грийн Таун, разхождайки се сред мъглите на онова магично детство от „Вино от глухарчета”, срещаме скиталци, отдавна жадуващи да се завърнат у дома; плахи погледи, разменени между непознати; старици, очакващи завръщането на любимите си; тийнейджъри, вкусващи първите целувки... Тази книга е за неспокойните деца – да ги успокои! Тази книга е за спокойните старци – да ги развълнува! Тази книга те разплаква, разсмива те. Тя е меланхолична и едновременно с това светла и положителна. Тази книга е звезден небосвод, буреносен облак, прохладно утро и гореща нощ. Тя е студена лунна светлина и парещи слънчеви лъчи. Тя е летен дъжд, попиващ в кожата ти... Тази книга е усойна горичка и обсипана с лайка слънчева поляна. „Тя е златна лятна праскова в снежната зима и студено мляко със зърнена закуска в ранна лятна утрин”.Тя е топла приятелска прегръдка, майчина милувка, бащин съвет, плаха целувка по бузата, пронизващ право в сърцето поглед... Тази книга е любов!

„Любовта е опитът ни да живеем мирно в един не-мирен свят. Тя е когато баба пече тиквен пай и когато аз ти дялкам свирка от дърво. Когато седиш тук сега и ме слушаш толкова вежливо. Когато с брат ти заспивате в зимните нощи и един друг си топлите краката. Когато баща ти работи до късно, а майка ти се тревожи, че може да е станала злополука. Любовта е, когато всички се смеем на трапезата. Или когато Нева ни свири, за да пеем в салона. Когато седим тук във верандените нощи или есен играем на дама в кухнята. Тя е толкова дяволски много неща, че не мога да ги назова всичките.

...

- Що за стока е любовта?

- Стока. Ами, ако питаш мен, тя е нещо като смазочно масло. Намалява триенето. Толкова много лакти има за ръгане в този свят и толкова много крака за тъпкане. И толкова много хора, които се млатят с тигани по главата – съвсем случайно, разбира се, - че трябва да си кръстен с онова първокласно миро, любовта, иначе няма да стигнеш доникъде. Спирачките ти ще се скапят още след първата миля.”

Из дневниците на един Снежен човек...

 Ден втори:

Вали на парцали... та се къса. Много ми е хубаво. Не знам хората какво толкова се оплакват. Тези странни, странни същества. Студено им било. Не можели да стигнат до работа, казват. Хлъзгаво било...

Пред нашия блок е чудно! Вчера сутринта едни деца ме направиха. Сложиха ми прекрасен оранжев морков за нос. Виждали ли сте такова оранжево? Най-хубавия оттенък на оранжевото, който можете да си представите – хеликонско оранжево! Имам и страхотен шал на райета и мега яката метла в едната ръка. Изяж се, Хари Потър! Копчетата ми са истински. Е, въгленчетата са класика, но днешното поколение никога не е харесвало класиката. Пък и кой слага въгленчета по кожухчето на снежния си човек в XXI век? В момента ми е малко самотно, защото всички деца са си по леглата, но аз мисля да използвам случая и да му ударя един релакс. Все пак да прекараш цял ден в игри си е доста изморително за един снежен човек едва на 48 часа. Ще си се опна тук, на площадката и ще погледам танца на снежинките...

Ден четвърти:

Вече не вали, но е все така студено и още не съм започнал да се топя.

Зимната ваканция свърши и от вчера децата са на училище. Мъчно ми е. Няма с кого да си играя. Няма кой да оправи шапката ми, накривена от нощния вятър...

Тази сутрин едни гимназисти минаха покрай мен. Тийнейджърите никога не са ми били любимите хора... :/ Чух ги да си говорят. Нямало да влизат в първия час. Срамота! Ако имаше училище за снежни човеци нямаше да пропусна нито един час!

Едно от момчетата, дръгливо, пъпчиво хлапе, запали цигара – грозна картинка. Изключително бях възмутен. Но нещото, което преля чашата беше, че едва допушил отровата, грозното тийн нещо си угаси цигарата в красивото ми снежно палтенце. Представяте ли си?! Ужасен съм от днешното поколение! После застопори фаса в крайчеца на усмивката ми. Помощ!!! Чувствам се омърсен!

Ден шести:

Ох, започнал съм да отслабвам, а бях толкова сладко закръглен... Емо Чолаков казал, че зимата си отива и слънцето щяло да „започне да се усмихва зад сивите облаци“. Никога не съм разбирал чувството му за хумор, но тази слънчева диета не ми се отразява добре...

Ден осми:

Горещо ми е! Навън са цели 5 градуса. Елза, ако си истинска, сега е момента да ме спасиш.

Ден десети:

Безнадеждно е! С всеки ден се смалявам все повече и повече... Освен това и децата вече не искат да играят с мен. Толкова бързо ли им омръзнах? Дори тийнейджърите не ме забелязват. Морковът ми го няма. Заприличал съм на Джако... Аз се стопявам, но красивите ми копчета ще останат да блестят на слънчевите лъчи много след като мен вече ме няма. Ще ми липсват веселите викове на децата, как се замеряха със снежни топки... дори и пъпчивите тийнове, които ми тровеха дробовете. Но най-много ще ми липсва вълшебният валс на снежинките, които се спускат грациозно от непрогледното зимно небе, та чак до студената земя... Сбогом жесток свят!

EtiFall

„Търси се - който го намери, за него си е” от Стивън Кинг

„Сред най-вълнуващите открития в живота на читателите е фактът, че са читатели, което означава не само да умееш да четеш, но и да обичаш книгите. Да си влюбен в тях страстно и безнадеждно. Никога не забравяш първата, вдъхнала това чувство, а всяка следваща страница е ново откровение…”
из: „Търси се”, Стивън Кинг

„В началото бе Словото; ... и Словото бе Бог.”
Светото Евангелие от Йоан

Тази история започва с един литературен гений и разочарованият му най-голям почитател. Следват обиди, обвинения… и една каша от кръв, парченца череп и гениален мозък, размазана по стените…

През 1978 един американски писател, сравняван със Сол Белоу, Ърнест Хемингуей и Франсис С. Фицджералд, прекарващ залеза на дните си като отшелник в малко градче, бива най-брутално застрелян от вманиачения си фен номер едно. Въпросният, тогава двайсет и пет годишен Морис Белами освен парите от сейфа на стареца, заграбва и сто шейсет и пет тетрадки Молескин с неиздавани ръкописи на Ротстийн – истинското богатство според Морис, и заравя всичко. За лош късмет съдбата е отсъдила Белами никога да не прочете нищо повече от любимия си автор… Десетилетия по-късно, момче на име Питър Саубърс открива заровеното съкровище и животът му се променя…

„Търси се” е втората книга от трилогията за детектив Бил Ходжис и компания. Тя е изпълнена с повече мистерия от „Мистър Мерцедес”. Езикът ѝ е остър, саркастичен, на моменти груб. Тук витае духът на „Мизъри” . Това е история за мания, прерастваща в лудост. История за изтерзани души и увредени съзнания. Но е и история за отдаденост, любов, вярност и привързаност към семейството. Освен това „Търси се” е изпълнена с много литература и автори като Греъм Грийн, Съмърсет Моъм, Уилфред Оуен, Уилям Фокнър, Филип Рот, Марк Твен, Чарлс Дикенс, Едгар Алън По, Джон Ъпдайк… Богатство във всеки един смисъл на думата.

P.S.

По времето когато доизчитах “Мистър Мерцедес” и в мрежата прехвърчаха спойлери и тийзъри за „Търси се” си казах, че това ще е нещо като „Мизъри” 2.0, тунингована „Мизъри”, ако щете. Както писах по-горе, тук витае духът ѝ – Морис Белами също като Ани Уилкс прекрачва прага на пристрастеността и нагазва в плаващите пясъци на фанатизма…

P.P.S.

ВНИМАНИЕ! СПОЙЛЕР!

За трета книга от трилогията за Бил Ходжис (която се очаква на 7 юни 2016 в САЩ): докато четях последните глави от „Търси се”, в които Бил посещава Брейди в клиниката по мозъчна травматология, имах странното предчувствие на отколешен читател на Кинг, че трета част ще е изненадваща, разтърсваща, с привкус на „стария Кинг”… обсебваща като самия Хартсфийлд (поредният злодей, роден от перото на Краля, който се превръща в мой любимец* - в дълбините на съзнанието му се простира океан, в който плуват странни същества…). И „End of watch” наистина ще е такава. Страшно съм развълнувана! Brady is back in the game! Не затваряй очи, верни читателю, защото всичко е по-лошо от невидимото за очите…

*Кой може да не обича Ани Уилкс, Джак Торънс, Пениуайз, Роуз Капелата, Рандъл Флаг, Кърт Барлоу, Крейг Туми, Джордж Старк, Андре Линож, Джон Рейнбърд, Пурпурния Крал – брилянтни, отдадени на мисията си… а сега и Брейди Хартсфийлд.

„Светът на акото” написана от Педагогия О’Майна* под зоркото перо на Сър Тери Пратчет

На пръв поглед, заглавието на тази зеленикава книжка с картинки, звучи повече от странно, а реакцията, която предизвиква у читателя е неизменно свързана с разтягане на устните в огромна усмивка. И за да не е чак толкова странно, а и за всички, които все още не са чели „Смрък”, ще започна ей така:

„Ваймс погледна корицата. Заглавието гласеше „Светът на акото”. Когато жена му скри от поглед, той предпазливо я прелисти. Е, добре де, човек трябва да приеме, че светът се развива и че съвременните детски приказки вероятно няма да са за блещукащи мъничета с крилца. Докато прелистваше страница след страница, му светна, че който и да е написал тази книжка, със сигурност е знаел от какво хлапета като малкия Сами се кискат, докато съвсем останат без дъх. Той самият почти се усмихна на онази част от плаването по реката. Насред скатологията обаче имаше наистина доста интересна информация за септичните ями, боклукчиите и кенефаджиите и как кучешкият тор спомага за направата на най-първокласните кожи, и разни други неща, каквито изобщо не ти е хрумвало, че ти трябва да знаеш, но веднъж чути, някак ти се забиват в главата.”

Из „Смрък”

Историята проследява посещението на малкия Джефри при баба му в големия град – Анкх-Морпорк. Скоро след пристигането си Джефри развива голям интерес към изпражненията от всякакви биологични видове. Голямата му мечта е да основе музей на акото, където да се стичат хора от целия Свят на Диска и да се дивят на чудната му колекция, която включва експонати като гнолски плодчета, свински гранулки, ако от пресмятаща камила, змейско ако, морпоркско ако, ако от водоливник, конски ябълки и други.

Официално „Светът на акото” е детска книжка. Пълна е с класически нарисувани илюстрации и бележки**, обясняващи на младите читатели за най-различните видове екскременти, техния вид и приложение и къде могат да се намерят. Въпреки това, тя може да се чете и от хора от всички възрасти и най-вече от фенове на Тери Пратчет.

... и освен, че е забавно и свежо, заглавие номер 39.5 от Света на Диска е поучително и възпитателно... ;)

*Педагогия О’Майна е една от героините на Тери Пратчет. Тя е авторка на детски книжки. Други нейни заглавия са: „Мелвин и огромния цирей”, „Дафне и сополанковците”, „Малките пикльовци”, „Момчето, което не знаеше как да си изчопли струпейчетата”, „Голямата нужда на Гастон”, „Пиш”...

**Например, една от любимите ми: „Тъй като мишките са дребни, те могат да се вмъкнат едва ли не навсякъде и да оставят дарадонки из цялата къща. При все това те обитават предимно килера и кухнята, където се съхранява и приготвя храната. По размер и форма мишите дарадонки са като оризови зрънца, но за щастие са доста по-тъмни на цвят, така че могат да се отделят не само от небрежно съхраняван ориз, а и от чували с брашно и други хранителни продукти. Внимавайте с късогледите готвачки – може не всички стафидки в сладкото руло да са пораснали на лоза. И никога не яжте черен ориз.”

„Страхосказания” - съставил: Стивън Джоунс

Вироглавото момиченце

Имало едно време едно момичецне, което било вироглаво и не слушало майка си. По тази причина Бог не бил доволен от нея и я оставил да се разболее. Никой лекар не можел да ѝ помогне и скоро тя легнала на смъртен одър и умряла.

Когато я положили в гроба и хвърлили пръст отгоре, внезапно ръката ѝ изскочила над земята и се протегнала към небето. А когато отново я прибрали и изсипали прясна пръст отгоре ѝ, било напразно, защото ръката винаги изскачала отново.

Тогава майката трябвало да иде на гроба и да удари ръката с пръчка. Щом го направила, ръката се прибрала и тогава детето най-сетне се усмирило.

Братя Грим

Едно от последните издания на Artline Studios - „Страхосказания“, развенчава мита за сладките приказки за лека нощ. Този том за ценители, е поклон пред работата на братя Грим - едни от любимите ни събирачи на фолклорни и истории на ужаса. Сборника включва петнадесет зловещи истории от петнадесет мрачни автори, като голяма част от имената са вече познати на българските читатели, например Нийл Геймън (чийто разказ най-много ми хареса... Пристрастна съм, съдете ме! ;р ), Маркус Хайц, Йон Айвиде Линдквист (странни птици са тези скандинавци...), Джоан Харис и други. Между авторските разкази, из книгата са пръснати шестнадесет приказки на Вилхелм и Якоб Грим, в превод на Маргарет Хънт от 1884 година, публикувани от лондонското издателство George Bell and Sons, включително и едни от най-известните като Рапунцел, Пепеляшка, Хензел и Гретел, Румпелщилцхен.

Сборникът „Страхосказания“ е съставен от Стивън Джоунс и илюстриран от Алън Лий. Издание, както казах вече, за ценители на финия, майсторски хорър.

За приказките казват, че са за деца. Че краят в приказките е щастлив. Че доброто побеждава злото... Но не всички приказки са за деца. И не винаги краят е щастлив (но почти винаги е поучителен). Пък и като че ли не е задължително все доброто да печели. Не съвсем... Не. Тези приказки са страшни. Те плашат децата и карат възрастните да настръхват. Тези приказки са мрачни. От тях те побиват тръпки и сънуваш кошмари...

P.S.

За приказката "Хвойновият храст", която ще откриете на този линк, ме просветли един приятел от Фейсбук - Бранимир Събев, име което вече доста от феновете на жанра в България разпознават. Изглежда, че "Хвойновият храст" не се включва често в изданията с приказки от братя Грим по причини, които сами ще установите, след като я прочетете. Но пък засилва апетита... по разбираеми причини... ;)

„Неосъзнато бягство” от Силвия Жекова

 „Никога няма да бъден в мир с външния свят, докато не постигнем мир със себе си.“

С този цитат на Далай Лама завършва една книга, която прочетох наскоро. Книгата се казва „Неосъзнато бягство“, а авторът ѝ – Силвия Жекова. Може би няма да срещнете тази книга в книжарницата зад ъгъла или в някой известен онлайн книжен щанд. Но ще ви кажа - много ми хареса! Установих, че понякога случайностите могат да ти поднесат неочаквано удоволствие. Историята в романа се завърта около живота и съдбите на две млади жени – Лора и Гергана, пътя, който двете извървяват заедно и поотделно, мечтите им, надеждите им.

„ - Колко пъти сам си казвал, че не е добра майка?

- Но никога не съм твърдял, че не те обича, нали? Това, че не те е родила няма нищо общо – каза тихо Христо. - Можеш ли да наречеш майки жените, които са захвърлили децата си, само защото са ги родили? Не това те прави родител, Лора.“

Знаете ли какво е да израснеш в самота? Да си нямаш никого? Никой да не те разбира? Да не можеш да спиш нощем заради ужасните кошмари, които те преследват? Вечно да имаш чувството, че нещо ти липсва? Сякаш някой е откъснал парче от плътта ти...

Гергана и Лора знаят значението на всичко това. Сестри, разделени от трагични обстоятелства, те прекарват дните си във вечно търсене. Търсене на отговори. Търсене една на друга. Търсене на щастие.... Но и във вечно бягане. Тук героите извършват своето несъзнателно бягство. Някои бягат от реалността, други бягат от самите себе си...

И така. „Неосъзнато бягство“ е история за родителите и децата. За решенията, които взимаме. За грешките, които правим и за последствията от действията ни. „Неосъзнато бягство“ е затрогваща и е способна да те разплаче. Както направи с мен... И да, може би няма да намерите тази книга в някоя голяма книжарница или в известна онлайн платформа, но аз пожелавам това на Силвия, защото е хубаво от време на време някой да ти бърка в сърцето.

P.S.

Към момента Силвия съчетава писането и отглеждането на двете си деца. Има издадена стихосбирка, която се казва "Моята изповед". Участва и в няколко антологии. Започнала е и втория си роман – "Отвъд", който ще е мистерия. Планира да издаде и сборник с притчи и разкази като част от тях са публикувани в сайта Другите новини. Сега списва в сайта Гнездото. 

„Север и Юг” от Елизабет Гаскел

Мислех, че ще ми е лесно да пиша за „Север и Юг”, но се оказа, че греша. Трудно ми е. Много ми е трудно. Правя го цели три месеца, след като я прочетох. Затова ще започна така...

Не издържах и си взех „Север и Юг” още в същият ден, в който излезе. Понякога емоциите надделяват над слабите човешки същества... Започнах да я чета още същата нощ и за няколко часа вече бях прочела повече от 250 страници, а следващата нощ – още толкова. Цяла седмица след това едва успявах да заспя... Този роман ме погълна. Изпълни сърцето ми, душата ми... Плени ме безвъзвратно. По принцип нямам проблеми с романтичните книги и ревютата им, но това не е обикновена романтична история. Съвременните любовни романи са (и много се извинявам на всички, които ги харесват) еднодневки. С малки изключения. Четеш ги и ги забравяш. С тях просто запълваш време. Четеш ги по време на отпуската, на морето например, защото е лято и не ти се натоварва със сериозна литература или просто искаш да се разсееш от забързаното ежедневие. Никога не съм ги харесвала и всичките ми приятели знаят, че ги чета само, ако в тях се разказва за книги. Единствената романтика, която мога да смеля е жигосана със знака на класиката – вечна, неизбледняваща, прогаряща епидермиса на душата...

Обичам Джейн Остин и работата ѝ. Изчела съм около 80% от творчеството ѝ, без „Лейди Сюзън” и някои разкази. И когато разбрах, че „Север и Юг” предстои да излезе на български език, меко казано се разтреперих. Подходих към нея с такова нетърпение заради сравненията с „Гордост и предразсъдъци”, а и вече бях гледала милион пъти екранизацията на BBC. Признавам, че и двете книги са в списъка ми, отбелязани със звездичка за „любими”. Пък и нека бъдем честни и си го кажем без заобикалки – едва ли има жена, която е чела Остиновата класика или е гледала филм по нея и не е тайно влюбена в мистър Дарси или не си мечтае за Колин Фърт... Или не таи в себе си някоя Елизабет. Е, Джон Торнтън за мен е нешлифованият Дарси - красив, мрачен, горд, студен, груб като недовършен мраморен бюст. Но само отвън... Нали ги знаете онези бонбони, които отвън са с твърда шоколадова обвивка, а отвътре са нежни и сладки? Разливат се по езика ти като захарен сироп и обгръщат съществото ти като кашмирен шал – топъл, грижовен, по-нежен от сатен, по-лек от памук... Такъв е всъщност Джон Торнтън.

Маргарет Хейл е една малко по-съвременна Елизабет Бенет. Те я интелигентна, горда, непоколебима, неустрашима, независима. Има силен характер и ясно изразена личност и идентичност. Готова е да отстоява принципите си на всяка цена. Сърцето ѝ е изтъкано от съпричастие, любов и грижа. Но не ѝ липсват и предразсъдъците, които замъгляват преценката...

Ще го кажа още веднъж – „Север и Юг” не е обикновена любовна история. Тази книга е изключително съвременна за времето, в което е писана, а героите и образите им са пълнокръвни, емоционални. Тя разказва за сблъсъка на безжалостния, неприветлив индустриален Север и красивия, топъл и уютен аристократичен Юг. Тя говори за една Англия на прага на техническия прогрес, за малките хора и усилията им да сложат храна на масата за семействата си. Тя разказва за достойнството на обикновения човек, за неравната борба на работническата класа срещу господарите. И разбира се за терзанията на сърцето, вечното търсене на щастие и неудържимия бяг на душата към любовта, истинската, вечната, онази отредената от съдбата...

И така... три месеца след като Персей издадоха прекрасната „Север и Юг” от великолепната Елизабет Гаскел, аз се осмелих да кажа няколко думи за нея. На издателството ще кажа само едно огромно Благодаря! Благодаря ви за тази страхотна поредица с класика! Благодаря ви за Йейтс, Стокър, Ахо, Юисманс, Ибрайляну, Уайлд, Якобсен, Валера, Михаеску, Текери, Гелеруп и всички, за които не се сещам в момента! Благодаря ви, че поддържате огъня жив!

"Въпреки, че я обвиняваше и ревнуваше и се бе отрекъл от нея, все още я обичаше, пренебрегвайки себе си. Сънуваше я. Сънуваше я как се приближава към него с протегнати ръце, стъпвайки толкова леко и елегантно, че я намразваше, макар че се чувстваше съблазнен. Но фигурата на Маргарет се бе отпечатала в съзнанието му - лишена от характер, като девица, обладана от зъл дух. Този отпечатък беше толкова дълбок, че нито можеше да го прогони от въображението си, нито да отдели създанието, което мразеше, от жената, която обичаше. Но беше твърде горд, за да признае слабостта си и да я отбягва..."

из: "Север и Юг"

Превод: Емил Минчев