„Леденият дракон” от Джордж Р.Р. Мартин

„Леденият дракон облъхваше света със смърт. Смърт и тишина, и студ. Но Адара не се страхуваше. Тя беше зимно дете и леденият дракон бе нейната тайна.”

От незапомнени времена, се разказват легенди за магически създания. Предания за горски обитатели, магове, дракони. Вълшебни приказки за смели рицари или необикновени, но на пръв поглед обикновени хора, момичета и момчета с дарби, които никой не е предполагал, че човешко същество може да притежава.

Малката Адара е на пръв поглед обикновено седемгодишно дете, но ако се вгледате по-внимателно в това крехко създание, ще разберете, че то никак не прилича на останалите деца. Адара не плаче, рядко се усмихва, но съвсем леко, почти незабележимо. Тя не играе с останалите малчугани от селото. Не обича горещината на лятото, то я натъжава. Истински щастлива е само когато настъпи зима. Не я притеснява студът. Обича да броди из заснежените поля и да строи ледени замъци. Тя е родена в най-лютия зимен ден на една от най-суровите зими, които хората някога са виждали. Адара е зимно дете и отброява дните до рождения си ден, защото знае, че тогава идва той – леденият дракон – най-добрият ѝ приятел, единствения всъщност и съществото, което я разбира по-добре от всеки на този свят.

Леденият дракон не е като другите, огнедишащите дракони с гореща кръв. Той е кристално бял, покрит е със сив скреж и когато се движи от кожата му се сипят ледени люспи. Очите му са ясни и дълбоки. Крилете му - огромни и силни, прозрачно сини. „Когато леденият дракон плеснеше с криле, студените ветрове задухваха и снегът се завърташе на вихрушка, и светът сякаш се свиваше и тръпнеше”. Леденият дракон издишва студ и дъхът му вледенява, но всъщност не е съвсем ясно студът ли носи ледения дракон, или драконът носи студа. „Топлината бягаше. Огньове се смаляваха и гаснеха, смразени от студа. Дърветата замръзваха дълбоко до ленивите си тайни души, а клоните им ставаха чупливи и пращяха под собствената си тежест. Животните посиняваха, скимтяха и умираха, облещили очи, и кожата им се покриваше със скреж.”.

„Леденият дракон” е разказ за различните. За войната. За семейството и приятелството. Приятелството между един необикновен дракон и едно още по-необикновено момиченце. Това е една магическа приказка подходяща както за възрастни, така и за деца. Авторът ѝ ни е добре познат - Джордж Р.Р. Мартин е създател на епичната фентъзи поредица „Песен за огън и лед” и още десетки заглавия фентъзи и научна фантастика, събрали му армия от фенове по цял свят. „Леденият дракон” излиза за първи път на български под знака на издателство „Бард” с прекрасно, вълшебно бих го нарекла, оформление, с илюстрациите на Луис Ройо.  

„Рога“ от Джо Хил

„Сатаната е един от нас: много повече, отколкото Адам и Ева.”

Майкъл Шейбон, „За демоните и праха”

За Игнейшиъс Периш е имало време, когато светът е изглеждал идеалното място за него и Мерин. Тогава е бил изпълнен с мечти за светло бъдеще с любимата жена и... жив. Сега всяко желание за живот е напуснало тялото и съзнанието му, заедно с нея – Мерин – първата му любов. Единствената му любов. Вечната любов. Всичко започва след един жесток скандал между Иг и приятелката му, след който научава, че Мерин е брутално изнасилена и убита, а той - главният заподозрян за смъртта ѝ. Доказателствата по случая обаче биват мистериозно унищожени, разследването e замразено, а на Иг му лепват етикетите „извратеняк“ и „убиец“.

Мисля че е тук момента да попитам нещо: Вярвате ли в дявола? Вярвате ли, че злото може да придобие плът и форма? И сега си представете как се събуждате със страшно главоболие и рога, стърчащи от челото – остри и червени. Рога, които извикват на повърхността всички тъмни тайни, греховете, най-дълбоките желания, които не се изричат гласно. Всичката онази мръсотия, която може да събере човешката душа в себе си. Рога, които могат да накарат хората да се отдадат на най-първичните си страсти само с една дума. А собственикът им е като Луцифер - бродещ измежду людете, сеещ разруха. С чифт червени израстъци се събужда и Иги Периш след една пиянска нощ и скоро, след като осъзнава силата на рогата си, той е обсебен от идеята да открие истинския убиец на Мерин. В крайна сметка Игнейшиъс се забърква в едно смразяващо приключение, което оставя кръв и огън след себе си.

„Рога“ е един спиращ дъха хорър, който те държи в напрежение през цялото време и те кара да искаш още и още, а краят е шокиращ и неочакван. Това е всъщност книга, напомняща доста и на психотрилърите, които разглеждат човешките взаимоотношения в техните най-тъмни проявления. В основата ѝ стои едно приятелство между три деца, прераснало в такова между трима възрастни – чувство, еволюирало с годините в обич, подклаждана от чиста омраза. Тук свръхестественото е прибавено за по-пикантен вкус. Това е книга за вината и невинността. За завистта и грешните решения. За първата любов. Единствената. За изкуплението и спасението...

„Рога“ е едва втората преведена на български език книга на Джо Хил. Първата е „Кутия с форма на сърце“, която в никакъв случай не беше по-малко обезпокояваща съня ми. С нетърпение очаквам превода и на другите му книги.

P.S.

Има една стара поговорка, която гласи: „Какъвто бащата, такъв и синът“. На мен лично „Крушата не пада по-далеч от дървото“ ми харесва повече. По отношение на таланта, мисля че втората е по-подходящата в случая на Джо Хил. Той определено се е метнал на татко си Стив. Пък и когато гледам негови снимки, сякаш виждам младия Кинг. Е, можем да сме спокойни, че Краля има един достоен наследник в лицето на Джо Хил. Принцът на ужаса... Добре звучи!

„Бягащият човек” от Стивън Кинг (Ричард Бакман)

Вместо увод

Уважаеми читателю*, все по-трудно ми става да пиша за книги и автори, които наистина харесвам. Проблемът произтича от факта, че продължавам да чета мнения и коментари на хора, които очевидно не са чели достатъчно от даден автор, но все пак държат да обидят работата му. И не говоря само за писатели от калибъра на Краля, ами и сравнително по-млади имена, та и автори вече доказали литературната си класа, но явно неспособни да задоволят „високите изисквания” на съвременната аудитория. Културата на публиката става все по-ниска, за съжаление. Нечетенето на истинска, стойностна литература всъщност изгаря културата ни**. И тъжната истина в днешно време е, че масата „читатели” иска хляб и зрелища вместо истинско изкуство. Ще се въздържа от споменаването на една определена трилогия, превърнала се в хит с цинизма си и довела до изсичането на повече от 40 000 дървета за отпечатването на това „безценно”, ниско морално и неграмотно написано подобие на литература. И в тази връзка се сещам за нещо, което ми каза една приятелка, цитат на Халил Джубран: „Дърветата са стихове, които земята пише връз небето. Ние ги поваляме и превръщаме в хартия, та да отразяваме на нея своята пустота.”. Ето нещо, с което масата може да поизмъчи мозъчните си клетки. Но стига съм ти досаждала, верни читателю.

Четвърт век преди Сюзан Колинс да напише „Игрите на глада”. Тридесет и три години след като Джордж Оруел предсказа душевния упадък на хората с „1984” и три десетилетия след емблематичния „451° по Фаренхайт” на Рей Бредбъри, алтер егото на един вече доказан по онова време гений на перото, написва една великолепна антиутопия, предсказвайки влиянието на телевизията в близкото бъдеще и разделението на обществото на мизерстващи и живеещи в лукс.

„Бягащият човек“ е мрачна история, разказваща за силата на човешкото отчаяние, болката и едно общество без каквито и да било духовни ценности. И за една нация самоизяждаща се отвътре, разделена на две. В единия ъгъл на ринга стоят богатите – жени, които си правят прически в скъпарски фризьорски салони и мъже с маркови ризи; хора, чиито лица изглеждат някак странно незавършени, като портрети с дупки вместо очи, като мозайки, в които липсва по някое парче. „Те не знаят какво е отчаяние. В коремите им не вият вълци. Мозъците им не познават безумните сънища и обречените копнежи“. В другия ъгъл са бедните – с червени носове със спукани капиляри. Плоски провиснали гърди, мръсни коси. Непрани бели чорапи. Възпаления. Обриви. Кашлици. Идиотски погледи и зяпнали усти – хора, чиито съдби са да умрат само защото дишат.

В едно такова общество, в едно близко бъдеще, мъж на име Бен Ричадрс, принуден от мизерния си начин на живот и болестта на дъщеричката си, решава да се запише за участие в Игрите на Всеобщата телевизия, с чието влияние Мрежата контролира американското население – хора, които робуват на своята посредственост. Игрите са всъщност жестоко, кърваво развлечение за зрителите - “Двубой с горещината“, „Бъхтене за пари“, „Плувай с крокодилите". Обикновено, след като са участвали в някоя от тези игри състезателите попадат в болница с извадено око, някоя и друга счупена ръка или крак, инфаркт, но в повечето случаи просто умират. След като преминава през най-различни тестове, Бен е избран за „Бягащият човек“. Това е може би най-жестоката игра от всички. Най-важното в нея е следното – тичай или умри, перифразираната версия на убий или ще бъдеш убит. Правилата на играта са прости: ти си сам срещу света. Може би ще се намерят хора, които ще ти помогнат, повечето обаче ще те предадат на ловците, чиято задача е да те заловят по възможност мъртъв. Бягащият бива пуснат на улицата, с камера и шейсет касетки (като всеки ден трябва да изпраща на Мрежата по две, чиито записи ще се излъчат от Всеобщата телевизия. Ако не го направи плащането спира, но ловът продължава), и дванадесет часа преднина пред безмилостните ловци, които го следват по петите като адски хрътки. За всеки пробяган, т.е. прекаран на свобода час състезателят или семейството му ще получават по сто нови долара. В началото на бягството той получава 4 800 долара, като се предполага, че ще успее да заблуди ловците поне за 48 часа. Ако състезателят умре по-рано, парите ще бъдат приспаднати. Ако преследвания оживее един месец той получава голямата награда от един милиард нови долара. За всеки убит ловец или полицай състезателят ще получава по сто допълнителни долара. И Бен Ричардс започва да бяга.

„Бягащият човек“ е писан от Ричард Бакман – псевдоним, под който Стивън Кинг написва едни от най-мрачните си истории, неговото алтер его. Има едно чудесно есе, публикувано в новото издание на книгата (изд. „Ибис“), което за съжаление липсва в онова симпатично джобно издание от преди двайсет и три години, което най-вероятно повечето от старите фенове на Краля, също като мен притежават и са чели около милион пъти. Та във въпросното есе „Колко бе важно да бъда Бакман“ Кинг споменава, че за него Ричард Бакман е това, което е за Тад Бомънт („Тъмната половина“) Ричард Старк – човекът, който пише историите в дъждовните дни***. Като Бакман той може да си позволи да каже всички онези неща, които Кинг не може. Бакман е директен, груб, мрачен и обикновено краят на неговите истории е далеко от представата за щастлив завършек. Ето какво казва Стивън Кинг за „Бягащият човек“ в едни бележки от 1985-та, писани за ранните Бакманови книги: „Бягащият човек“ е може би най-добрият от тези четири романа (другите три са „Пътна мрежа“, „Дългата разходка“ и „Гняв“), защото главното в него е сюжетът. Историята се движи стремително напред и всичко, което не е свързано със сюжета, е изхвърлено зад борда“.

P.S.

В един от коментарите, за които споменах малко по-нагоре, се казва, че една книга не е интересна, ако в нея няма чудовища, вампири или зверове. По този повод ще кажа само, че няма по-големи зверове от хората. Няма по-демонични прояви от тези на човешката същност. Няма по-страшни чудовища от онези, които се крият под крехката черупка, обвила човешкото съзнание. Демоните са на Земята. Разхождат се по улиците, предрешени като хора. Всеки от нас ги носи в душата си, в своя личен ад. И всеки избира сам за себе си дали да пусне демона на свобода или не. Таланта да пишеш добре за чудовища, които се крият в тъмните кътчета на съзнанието е рядко срещано явление и всъщност доказва, че няма нужда зъбите да са истински, когато ноктите са достатъчно остри, за да те разкъсат отвътре.

*”Уважаеми читателю” или „Верни читателю” – обръщения към читателите, които Стивън Кинг използва в предговорите и бележките към романите си.

**Препратка към култовото произведение на Рей Бредбъри – „451° по Фаренхайт”: "Не е нужно да гориш книги, за да разрушиш една култура. Трябва просто да накараш хората да спрат да ги четат."

***“В слънчевите дни пиша историите на Уестлейк, а когато вали – тези на Старк“, Доналд Уестлейк

„Мордекай: Катастрофалната картина” от Кирил Бонфилиоли

„Мордекай: Катастрофалната картина” е първата книга от поредицата на Кирил Бонфилиоли с главен герой Чарли Мордекай. Това е една страшно забавна история с лек привкус на черна комедия и елементи на криминале. Тя е подходяща за почитателите на английския хумор, напомняйки Удхаус. Всяка глава започва с цитат от Робърт Браунинг, с изключение на един, който е очевиден фалшификат ;)

Тази книга върви с хубаво вино, може би портвайн „Тейлър“, реколта '31 или с чаша от добрия стар „Ърл Грей“, подправен единствено с най-елегантния порцелан, с който разполагате и няколко грама отлежало уиски. В нея са замесени аморален, алкохолизиран аристократ търговец на изкуство, верният му главорез Джок Страп, открадната картина, класически Ролс Ройс, разюзден милиардер, красива и фатална вдовица, няколко полицаи и специални агенти, както и високопоставени личности от Великобритания и САЩ с политически статут.

И така. Приключението „Мордекай: Катастрофалната картина“ започва на Острова с разпит на един джентълмен относно открадната картина на Гоя. Въпросният герой, разбира се и човекът от чието име се води повествованието е не някой друг, а именно нашия многоуважаван Чарли Мордекай. И сега един ужасен бивш полицай иска да опетни безупречната репутация на гореспоменатия джентълмен, като го обвини в кражба. В крайна сметка се разбира, че всъщност заговора срещу Мордекай е много по-мащабен и доста голям брой хора искат смъртта му. Последвалите събития можем да обобщим като кажем, че са меко казано смущаващи крепкото спокойствие на нашия герой. Той бива заплашван, измъчван, почти застрелян; цапардосан с твърд предмет по главата, изнуден да убие американски милиардер. Бива изнасилен по негови думи, макар че прелъстяването и съвкупяването (по собствено желание) с привлекателен, млад индивид от женски пол, не минава за изнасилване нито в Европа, нито в Северна Америка, нито където и да било по света. На това място в разказа настъпва кратък антракт, за да може читателя да си поеме глътка свеж въздух докато Ч. Мордекай размишлява над бързо надигащата се буря. Почивката обаче се оказва кратка и свършва грубо с появата на небесносин Буик и свистене на спирачки.

Преследването отново е подновено. Чарли и неизменния му спътник, верният Джок преживяват не толкова кратки и изключително неприятни епизоди в задушен полицейски участък някъде в Тексас, оковани с белезници, пребити най-брутално и захвърлени в мизерна килия. Следващите събития в романа включват странен разпит, проведен от тъмни субекти, представящи се за агенти, още полицаи, млад и подозрителен милиардер, син на един друг вече мъртъв милиардер. В последствие и той намира смъртта си. Следва още преследване от властите, криене по миши дупки, което всъщност помага на Чарли да се завърне в родната Англия, гонитбата продължава... Ммм, да... Всъщност преследването не спира. Дори в един момент от историята Чарли губи Джок, което лично мен много ме натъжи, защото този главорез всъщност е един от най-приятните образи в книгата, заедно със самия Чарли, който (може би трябваше да го спомена по-рано) е антигерой. 

Краят на гонението срещу почтения господин Мордекай е малко тъжен и разбираме, че това всъщност е история с морална поука, която обаче всеки ще трябва да извлече сам за себе си, след като я прочете.

В заключение ще кажа само, че книгата страшно много ми хареса. Тя съдържа всички онези елементи, които правят една история динамична и завладяваща плюс изтънчения хумор, който е като щипка ароматна подправка, която само възбужда читателския апетит за още. 

„Мистър Мерцедес“ от Стивън Кинг

„Истината е тъмнина и единственото, което има значение, е да се отличиш, преди да потънеш в нея. Да резнеш кожата на света и да оставиш белег. В крайна сметка историята е плът, набраздена от белези.“

Всички обичат сладоледаджията! И защо да не го обичат? Той е вежлив, винаги усмихнат и най-важното – продава сладолед. Този сладоледаджия обаче не е като другите.

Страдащ от психично разтройство, подлежащо на фройдистки анализ, криещ мрачна тайна, Брейди Хартсфийлд, наглед нормален млад мъж – възпитан, интелигентен, забавен, дори привлекателен, е вълк в овча кожа. Той има желязно хладнокръвие, извратено съзнание – идеи за убийства се стрелкат в главата му с бързината, с която опитен играч размесва колода карти. Но дълбоко в себе си таи самота, чувство за непълноценност, силен гняв и агресия. Брейди е решен да направи удара на живота си, след като веднъж вече е оставил белега си върху кожата на историята. Някои хора обаче са максималисти. На него не му стигат осем убити, трима осакатени, дванадесет сериозно наранени и седемнадесет души с по-леки наранявания. Не. Той иска нещо повече, нещо по-голямо. И той знае точно как да го постигне. А шишкавото ДВО (детектив в оставка) може да му диша прахта.

От другата страна на масата стои Уилям Кърмит Ходжис, наскоро пенсиониран детектив, разкрил едни от най-заплетените случаи, заловил едни от най-извратените психопати, освен един – мръсникът, който премаза с откраднат мерцедес клетите безработни пред Общинския център в мъгливото утро на трудовата борса. Сега Ходжис е депресиран, позагубил форма, качил десетина килограма и сериозно обмислящ дали да не налапа дулото на 40-калибровия си „Глок“ и да дръпне спусъка.

Руската рулетка започва, когато Бил получава писмо от мистър Мерцедес относно мелето пред Общинския център. Следва игра на нерви. Също като онази игра с плесниците  – стоиш и чакаш, дебнеш да пробват да те шляпнат.

Психопат и прокълната кола заедно в кървавия танц на злото... Струва ви се познато? Не точно, макар че са ни известни не една и две истории, включващи автомобил и психически нестабилен мъж, писани от Краля. „Мистър Мерцедес“ съдържа в себе си съвсем леки препратки към „Буик 8“, „Кристин“, но също и към „То“ и други негови книги, което всъщност събужда интереса на читателя и желанието му да прочете някоя от гореизброените.

Това е един великолепен детективски роман, клонящ по-скоро към класическите детективски мистерии тип Агата Кристи. Но също така е и увлекателен и динамичен трилър, който държи в напрежение до самия край. Лично за мен последните десет глави бяха едно трескаво очакване на голямото „Бум!“. Да четеш тази книга е като да се състезаваш в НАСКАР – лудо преследване на високи обороти, сърце биещо толкова силно, че всеки момент ще изхвръкне и вени готови да се пръснат от адреналина, заместил кръвта – задължително четиво за всеки, който обича силните емоции. Но всъщност това се отнася за всички книги на Стивън Кинг.

„Мистър Мерцедес“ е първата от планираната от Кинг трилогия за детектив Ходжис. Втора книга предстои да излезе в началото на юни 2015 година в щатите, с оригинално заглавие „Finders Keepers“. 

В нея главни герои ще са отново странното трио от настоящата история – пенсионираното ченге, невротичната поетеса и Тайрон зевзека или както ги наричат в резюмето върху задната корица на книгата – най-неочакваните герои, създавани от Стивън Кинг ;) Лично аз нямам търпение да я прочета (което ще стане веднага след премиерата в САЩ – няма да дочакам да я преведат на български), защото (ВНИМАНИЕ: СПОЙЛЕРИ!) тя пък препраща към един от любимите ми хоръри на Краля - „Мизъри“ - убит известен писател, вманиаченият му фен №1, ограбен сейф, съдържащ чернова за един последен бестселър...

„Читателите от Броукън Уийл препоръчват” от Катарина Бивалд

„Понякога копнея за къщичка в гората, където да остана насаме с книгите, свободна от всички странни условности, които ние, хората, налагаме както на другите, така и на себе си. Вероятно всеки би се почувствал добре от пауза от цивилизацията...”

Хенри Дейвид Торо, „Уолдън”

Това е само една от книгите, които се споменават в тази изключително сладка история за книги. За книги и хора. За книги и любов. За книги и приятелство. И за още книги. Тази история е доказателство как един добър човек може да промени едно затворено в себе си, начумерено градче и как начумереното градче може да накара вглъбена в литературата млада жена да види и света отвъд нея.

Сара Линдквист, работила десет години в книжарница в родния си Ханинге в Швеция и понастоящем безработна, пристига в запустяващо градче в Айова с надеждата да се отдаде на четене и пиене на кафе с Ейми Харис – приятелка, с която досега е кореспондирала само по пощата, старомодната поща. Онази с пликовете и марките. Мечтите ѝ за книжна ваканция обаче угасват щом разбира, че Ейми е починала малко преди да пристигне в САЩ. Облечена с джинси и обикновена блуза, с небрежно вдигната на кок коса с неопределен или по-скоро неопределим цвят, огромни влажни и жадни за писано слово очи, и куфар пълен с книги вместо с дрехи, Сара нахлува в тихия, скучен живот на хората от Броукън Уийл... по време на погребение. Младата шведка обаче е решена да промени този западащ град, в който хората наистина нося каубойски шапки и ботуши, и да ги накара да четат въпреки тяхното упорство и неприязънта си към нея, която не си и правят труда да скрият. На Сара ѝ е нужно да направи добро впечатление, да стопли сърцата на хората. А какво сближава хората повече от общата страст към нещо. Книжарница „Дъб” се оказва точно това нещо. Тя е глътката свеж въздух в задушната пустош. Светлият лъч, огряващ тъмнината. Топлият южняк, изяждащ последния сняг. Слънцето, разтапящо ледовете, сковали Броукън Уийл. Последиците, които идват за младата жена от Швеция са нови емоции, по-интересен живот, нови приятели, дори любов... А животът най-накрая става по-добър от този в книгите.

„Читателите от Броукън Уийл препоръчват” на Катарина Бивалд е както казахме вече книга за книгите и хората. Тя е ту тъжна, ту забавна. Тя е изпълнена с мечти, с нежност, състрадание... Това е книга, която прелива от книги, книги за всяко сърце и за всяка душа. Това е книга за всички, които обичат да прекарват неделите си по пижама, разположени удобно в някое кресло с хубаво четиво и чаша чай в ръка. Това е книга за любителите на литературата от любител на литературата. Но това е и книга, която може да те накара да се влюбиш в литературата, така както се влюбват нейните герои.

Повече за книгата тук:

„Невиждани академици“ от Тери Пратчет

За какво се сещате щом чуете думите комично фентъзи? За вещици? Жътвари? Магьосници и невидим университет? За шумен град, града на градовете, над който винаги се стеле огромна димна завеса? Град, демонстриращ надлъж и нашир, че димът означава прогрес или най-малкото хора, които подпалват разни неща. Странните му обитатели, гилдията на крадците, гилдията на убийците, стражата, суровия тиранин и многовековните шантави традиции? А да, и за Сър Тери Пратчет разбира се и неговия свят, крепящ се на гърбовете на четирите слона, стъпили върху корубата на великата костенурка А'Туин.

И така, последното заглавие от „Света на диска“, преведено на български - „Невиждани академици“, хвърля читателите в дебрите на една игра, която владее улиците на Анкх-Морпорк, които пък са владение на „мелето“.

А представяте ли си какво е да си гоблин в град като Анкх-Морпорк в наши дни? Да се опитваш да не се набиваш на очи. Да се стараеш да се приобщиш. Да си отзивчив, приветлив. Да си добър приятел... И въпреки това всички да те гледат с подозрение, готови всеки момент да извадят факлите и вилите, които предварително са наточили ей така, за всеки случай, и да те погнат, защото си сив, грозен и на вида ти му се носи лоша слава. А онзи „прекрасен“ миг, в който осъзнаеш, че не си никакъв гоблин, а орк? Нали ги знаете? От онези ужасяващите, жадни за кръв създания, които разкъсвали с голи ръце противниците си на бойното поле. Е, какво ще кажете сега? Що да не си усложним още малко живота, а? И какво като си сръчен и талантлив, начетен, умен и говориш петнадесет езика, от които три мъртви и дванадесет живи? Какво като цитираш световните философи? А? Какво като говориш префинено, къпеш се редовно и знаеш с коя ръка се държи ножа и с коя – вилицата? Все така си оставаш вълк, нали? Колкото и да се правиш на овчица, все ще си си вълк. А пък Анкх-Морпоркци като те видят, че държиш нож и вилица, ще си кажат, че най-вероятно се готвиш да ги ядеш. Ето такъв е животът на Хаху (с „у“ накрая!) - труден. Но няма и как да е иначе щом искаш да докажеш, че вълка може да мени нрава си.

Но се отплеснах! Говорех за ритнитопката. Играта на игрите. Не спорт, а война. А блажените промеждутъци, в които няма мач са като кратките моменти на „примирие“ между ожесточено воюващи страни – време за превъоръжаване, за преосмисляне на тактиката, за прегрупиране. А какво би била една „война“ без отбор магьосници, които да й придадат повече... Как беше думата? Неразбория? Яшност? Тежест? ... А, да! Авторитетност. А този отбор академици – Невижданите академици – е като една добре смазана или по-скоро охранена машина. Червена стоножка. Единадесет играчи, но като един човек. Като ще е гарга да е рошава, нали така? И на футбол като на война! Затова и един мач на ритнитопка трябва да е като една красива битка. Все пак, ако преподавателското тяло, начело с архиканцлер Муструм Ридкъли иска да запази среднощното плато със сирена и студени мезенца, трябва да се примири с това тъй омразно и долнопробно занимание познато като ритнитопка.

Това са някои от нещата, около които се върти действието в новата книга на Тери Пратчет. Едно от тези неща е и злото и загатнатите покрай него морални теми. Тази книга обаче повдига и много въпроси. Например: Вълкът само козината си ли мени или и нрава? Какво означава да придобиеш някакъв смисъл? Може ли вълкът, току що променил нрава си да добие и стойност? И как да го постигне? Можеш ли всъщност да си от полза на света, да оставиш нещо след себе си, да го промениш? И докато читателят се поти над отговорите, героите на тази страхотна история откриват, че всъщност среднощните закуска, обяд и вечеря не са най-важното на този свят, макар че няма да си го признаят без бой. Откриват истинското приятелство и любовта. Осъзнават истината за себе си и се изправят пред страховете си. Разбират, че няма значение как изглеждаш или откъде идваш стига да си съвестен, мил и добър, и да докажеш таланта си, защото най-важна е душата. А и в края на краищата никой от нас не избира какъв да бъде създаден.

Светът на Сър Тери Пратчет е по подразбиране комичен. Винаги е налудничав. Понякога е неразбираем. „Невиждани академици“ прелива от чувства и емоции. Освен всичко останало е и поучителна и мъдра. Тя е колкото забавна и нелепа на моменти, толкова и проницателна и откровена. Между редовете ѝ изплуват едни размисли за човека, вселената, доброто, злото, любовта, омразата, живота, смъртта – едни истини, които много малко от нас са способни да изрекат гласно... Пък и е доста странно да си седиш в автобуса и момичето срещу теб да се залива от смях, стиснало някаква книга със странен формат. Мисля, че всички, които са прочели поне една книга на Пратчет биха ме разбрали чудесно, когато казвам, че да изпаднеш в една такава ситуация е доста сконфузно... Но в никакъв случай не е неприятно. А който не е, непременно трябва да го пробва! Книгите на Тери са сигурно средство против скуката, тествано и работещо на сто процента.

P.S.

Даже и да не сте футболен фен, тази книга със сигурност ще ви хареса. Просто няма друга алтернатива.

P.P.S.

Сега бих искала да изложа няколко по-силно лични впечатления от „Невиждани академици“:

1. Тази история ме заля с най-различни чувства. Странно ли ви е да го чуете за фентъзи? Хубаво, защото това не е някоя брокатена, „страстна“, сълзлива и сополива псевдовамп сапунка. Хей, нищо лично към, феновете на този вид „литература“ ;)
2. Трябва задължително да се каже, че читателя наистина съпреживява с героите. Не беше ми се случвало откакто прочетох последната книга на Харуки Мураками, но се привързах към г-н Хаху (с „у“ накрая). Той е умен и недооценен. Защо за Бога пропилява интелектуалния си капацитет в свещоливницата на университета? И що за животно би оковало такова възхитително създание? Аз обикнах Хаху. Още в самото начало той се превърна в любимия ми персонаж заедно с винаги готовата за бoй (образно казано) ръководителка на Нощната кухня Гленда Густобобска. Преживявах всичко, което преживяваше младия гоблин, т.е. орк. Дори плаках, когато всички мислеха, че е мъртъв. Толкова силно ми допадна като фигура. Много рядко вече срещам литературни герои, на които съчувствам така силно. Но предполагам, че таланта си казва думата.
3. И като говорим за талант, трябва да призная, че това е първата книга в съавторство на Тери и съпругата му Лин, която чета. Не че съм изчела всичко от Сър Тери Пратчет, но това страшно много ми хареса. Може би редовните му фенове биха изказали различно от моето мнение... 
4. Сигурна съм, че всички вече са чули слуховете, че дъщерята на Пратчет навярно ще наследи „Света на диска“. Надявам се, ако това е истина, Риана да се окаже достоен наследник на баща си, защото короната е тежка и идва с определени отговорности. До тогава се моля само Тери да не се предава на болестта, макар Алцхаймерът да е доста коварен. А какво е един творец без острата си мисъл...