От гората излизане няма, приятелче

Джоузеф лежеше в колата си, затънала в една снежна пряспа, насред арктическата тундра на Аляска. Очите му се затваряха под натиска на студа. Ръцете му и единият крак се бяха вкочанили. По другия се стичаше кръв. Гореща и лепкава. Замъгленият му поглед следеше как червеното петно на панталона му става все по-голямо. С мъчително движение завъртя глава наляво и извика през сълзи: „Сузи!”. Но Сузи не помръдваше. Главата ù лежеше спокойно на таблото. В копринената ù коса парченца стъкло отразяваха зимните лъчи на слънцето, маслинените ù очи гледаха някъде в безкрая и една струйка кръв пълзеше от слепоочието към брадичката ù. „Сузи!”, извика отново мъжът. „Събуди се, по дяволите!”, отекна болезнено в пустошта гласа на Джо.

Със страхотно усилие протегна ръка към жената на съседната седалка. Провери за пулс. Нямаше такъв. Разтрепери се. Разплака се като видя локвата кръв, събрала се в краката ù. Ударът беше толкова силен, че главата ù се беше разбила в таблото на колата. Изглежда кръвозагубата е била твърде силна. Нямала е късмета на съпруга си, поне така си помисли той, припомняйки си как винаги му повтаряше какъв карък била, никога не печелела от лотарията. На лицето на Джоузеф за момент се появи тъжна усмивка и той погледна грубото парче стъкло, забито в левия му крак. „Щастливо копеле”, измънка си той и пак загледа мъртвата Сузи.

След половин час мъки най-сетне измъкна стъклото от плътта си, уви шала на жена си около раната и излезе бавно от колата. Цялото му тяло му се струваше толкова тежко, че едвам се влачеше. Изправи се и се огледа. Гробна тишина, пустош и страшно много сняг. Само това ги заобикаляше.

„Помощ! Чува ли ме някой? Ехо!”, завика отчаяно Джоузеф. Уви, никой не му отговори. Но той не спря. Викаше пак и пак, куцукаше в кръг, не смееше да се отдалечи от колата и тялото на жена си. Таеше някаква надежда. Само едно ято гарвани излетя шумно от гората встрани от пътя. „Проклети птици…”, изсумтя мъжът, свил се на две от студ и от болка. Побиваха го тръпки от мисълта за черните пернати. Напомняха му как свършва земният ни път - като храна за червеите или мърша за гарваните. И в двата случая картинката беше грозна. Особено момента, в който адските птици поглъщат вътрешностите от трупа на любимата му.

Затвори очи. Представи си как гарваните оглозгват милата му Сузи. Разтърси глава, отричайки всичко случило се, опитвайки да забрави вълнението, с което тръгнаха да обикалят щата, молбите на жена си да се отклонят от пътя и да видят дивата страна на Аляска. „Майната ù на дивата Аляска, Сузи! Виждаш ли докъде ни докара? Виждаш ли...”, разплака се мъжът и се строполи на ледената земя.

Изведнъж почвата под него завибрира, чу се познат звук. Хеликоптер. Чуваше се приближаващ хеликоптер. Бързо се изправи с неочаквана пъргавина и заоглежда небето. В миг въздухът над главата му се завихри и той започна да размахва ръце енергично и да подскача, за да го видят.

Машината не беше много голяма, за четирима души максимум. Когато се приземи, от нея слязоха двама мъже в униформи на горски рейнджъри и двамата чернокоси, с еднакви остри черти, със странно издължени сиви ръце и странни походки. Не свалиха нито шлемовете, нито черните си очила. „Слава Богу! С жена ми катастрофирахме и се нуждаем от помощ”, заобяснява се Джоузеф. „Ще помогнем, ще помогнем.”, закимаха странните мъже и направиха знак на Джо да се качи в хеликоптера. „Ами жена ми? Не можем да я оставим тук!”, каза раненият. „Има място само за един, ще се върнем за нея”, увериха го непознатите и го затикаха да се качва по-бързо.

 Не отдели поглед от колата, в която лежеше мъртвото тяло на съпругата му, докато не се превърна в съвсем малка точица на зимния фон. Толкова беше вглъбен в нея, че чак когато остана в далечината зад тях, Джоузеф забеляза още един ранен в хеликоптера. Погледна го с огромно учудване. На корема му зееше дълбока рана, а едната му ръка я нямаше от лакътя надолу, но мъжа беше жив и в съзнание. „Теб какво те е сполетяло, приятел?”, попита го мъжът. „С жена ми катастрофирахме, тя не оцеля...”, отговори му Джо, опитвайки се да си представи ръката на непознатия цяла. „Ха, че какво правихте тука? Тоя район е опасен, не е за граждани”, изсмя се мъжът, оглеждайки Джо отгоре до долу, но той дори не реагира както трябва на провокацията. „Ами на теб какво ти се е случило? Къде ти е... ръката?”, и посочи частта, която беше останала от нея. „Ха-ха, един мечок я отхапа, ама и аз не му останах длъжен. Огромен кодиак като планина, виждал ли си такъв? Като замахна с лапа и ми разпори корема. Аз като замахнах и му разкървавих главата, ама той ми захапа ръката. Припаднал съм, защото не помня друго. Събудих се в тая машина. Хей, да знаеш на тия не им е чиста работата.”, каза непознатия, поглеждайки двамата пилоти. „Как така?”, попита Джоузеф. „Ами така. Те не са от тука, ако се сещаш за какво ти говоря.”, и посочи с пръст нагоре. Джо поклати глава неразбиращо. „Не са хора, не са от тая планета.”. Тоя трябва да е луд, помисли си Джо. Няма как да е другояче, да говори такива небивалици, сигурно е заради всичката кръв, която е изгубил. „Не ми вярваш, ама ти казвам истината. Носят се едни легенди, разкази, истории за странни случки, някои даже са виждали странни човекоподобни с издължени ръце, остри лица. Даже, ако имаш късмет вечер можеш са видиш необичайни светещи фигури в небето и не ти говоря за северното сияние. Не сър, извънземни са, пришълци, инопланетяни. Ха-ха-ха, мойта женичка ми разправя, че не съм в ред, ама тя не ги е виждала…”, обясняваше разпалено непознатия. „А ти си ги виждал, така ли?”, почуди се Джоузеф. „Не просто съм ги виждал, бил съм в кораба им. Отваряха ми черепа, ровичкаха ми в мозъка, в зъбите, в костите. Питай тия двамата като не ми вярваш. Не забелязваш ли, че не отиваме към града?”, попита мъжа ухилен до ушите. „Влизаме в гората, а оттам излизане няма приятелче.” и избухна в смях. Джоузеф хвърли подозрителен поглед на пилотите. Единият се обърна назад и с широка усмивка около 2 минути гледаше пътниците. После се обърна и другият, и със същата усмивка им каза: „Спокойно, всичко ще е наред.” и кимна на Джо. „Да, спокойно.”, измънка другия рейнджър.

Джоузеф залепи лице на прозореца. Наистина навлизаха в гората. Все по-навътре и по-навътре, отдалечаваха се от пътя. Притесни се. По-логично би било да летят към града, за да ги откарат в болница. Защо се движеха към гората? Навътре. „Хей, защо влизаме в гората? Не трябва ли да отидем в града?” Джо сложи ръка на рамото на единия униформен, но никой от двамата не му отговори. Под пръстите си обаче той усети нещо странно. Нещо като стотици буболечки, пъплещи под кожата на рейнджъра. Остана така няколко минути, но не получи никаква ответна реакция от страна на мъжете. След още 5 минути полет хеликоптера закръжа над обгорял участък във формата на кръг насред гората. От гръмкия шум на машината ято гарвани изхвърча от короните на дърветата, заобикалящи кръга като заформиха нещо като спирала. Джоузеф се учуди. Когато викаше за помощ, застанал до полусмачканата си кола, ятото, което видя, летеше почти в същата формация и идваше от същото място... „Не знаех, че гарваните летят във формации.”, каза тихичко Джо. „И аз не знаех...”, отвърна му рейнджъра, който управлява хеликоптера и свали бавно очилата си. Очите му бяха много светло сиви, почти бели, без ириси, без зеници. В тях плуваше някаква черна течност, разтягаше се на ивички, разплискваше се по стените на орбитите, завихряше се като торнадо. Бяха опияняващи, хипнотизиращи и Джо замръзна с отворена уста срещу пилота. „Човече, не ги гледай в очите, недей!”, завика мъжа с отхапаната ръка и зарита Джоузеф с крак. Пронизващ писък се разнесе из кабината на хеликоптера. Вторият рейнджър издаваше оглушителен крясък със зейнала уста, в която се разкриваха четири реда кучешки зъби, а вените по сивата му шия набъбнаха и затуптяха в тъмно сиви почти черни оттенъци. Джоузеф обаче не помръдна. Изобщо не чу виковете, не мигна, остана замръзнал, хипнотизиран от странния поглед на униформения. „По дяволите...”, прошепна едноръкият мъж, притиснал червата изскочили от корема му.

„Джо, прегърни ме скъпи!”, протягаше нежните си ръце Сузи, обляна в светлина, а съпругът ù разтвори обятия да я хване.