„Мрак” от Джилиан Флин

През зимата на 1985 година едно семейство бива брутално избито пред очите на седемгодишната Либи – най-малката дъщеря на Дей. Всичко се променя за нея и брат ѝ. Тя свидетелства срещу Бен, обричайки него на доживотен затвор, а себе си на безпътен живот.

Двадесет и четири години по-късно, когато медийната ѝ слава е избледняла, а парите в банковата ѝ сметка са свършили, Либи Дей се присъединява към любителския Клуб на следователите, изкушена от предложението им за бързи и лесни пари, за да разкрие смъртта на семейството си и може би да оневини брат си. В хода на разследването, обаче истината за онази нощ се оказва шокираща...

Това е сюжетът на новата книга на Джилиан Флин. „Мрак” е разтърсващ и смразяващ с езика си, интелигентен и оригинален. Историята е предадена брилянтно от авторката - несъмнено талантлив разказвач. Флин смесва майсторски настояще и минало, като дава на читателя три различни гледни точки за трагичния завършек на семейство Дей – тези на Либи, Бен и майка им Пати Дей – всеки със свой спомен и версия за случващото се. И тримата герои са раздирани от свои си демони. Пати е самотна майка на четири деца, разорена, с ипотекирана ферма, опитваща да се справи с проблемен тийнейджър. Бен е неразбран. Той е единствен мъж в къща с четири жени, с лоша компания, обвинен, че участва в сатанински ритуали и насилва малки момиченца и принуден да чисти тоалетните в училище. Либи е студена и егоистична, иронична, дори цинична... И тримата предизвикват съпричастност у читателя по свой си начин и повишават неимоверно градуса на напрежението.

„Мрак” на Джилиан Флин без съмнение е майсторски написан. Сравняван с брилянтния „Хладнокръвко” на Труман Капоти, той обещава да е сензация в жанра трилър.

"Мрак" можете да откриете в книжарници "Хеликон"

"Джойленд" от Стивън Кинг

Есента е тъжен сезон. Тъжен и красив. Тъжна и красива е и „Джойленд”. Противно на заглавието си, новата книга на Краля на ужаса Стивън Кинг, е способна да разбие сърцето ти на хиляди парченца и да те накара да заплачеш. Ако не връщайки се към спомена за първата любов, то сълзите ти ще, потекат щом се запознаеш и сбогуваш с малкия и специален Майкъл Рос.

Някои наричат „Джойленд“ най-нежния роман на Стивън Кинг след „Сърца в Атлантида“. И с право. Кинг използва свърхестественото само за фон на събитията. Може би ще си спомните „Последното стъпало“ и „Петачето, което носи късмет“... „Джойленд“ не е история за градче, превърнало се във вампирско гнездо. В нея няма мистериозна мъгла, поглъщаща хората живи, нито същества, изяждащи времето. Няма и гигантски стъклен похлупак, превърнал цял град в огромно преспапие. В тази книга няма чудовища или извънземни. Само хора. Това е история за съзряване и остаряване. Историята на 21-годишния Девин Джоунс – девствен, с разбито сърце, писателски заложби, самоубийствени мисли, влечение към The Doors и Pink Floyd и... талант да „носи козината”. Девин прекарва в земята на забавленията най-прекрасната есен в живота си. Най-прекрасната и най-тъжната.

И все пак, колкото и „нежна” да е „Джойленд”, тя е и също толкова разтърсваща и ужасяваща. Съвсем в свой стил, Стивън Кинг е заровил нещо страшно в новата си книга. В най-зловещия кът на лунапарка лежат едни от главните сюжетни линии на историята. Това са почти идеално изпипаното и все още неразрешено убийство на Линда Грей, призракът й, скитащ из къщата на ужасите, и извратеният й убиец, който все още броди из ръждясалия увеселителен парк.

Така че...

Влез, ако ти стиска!

"Джойленд" можете да откриете в книжарници "Хеликон"

***

Копаейки бавно поредния гроб
усещайки в студената пръст всеки микроб
надеждата светла оцапана в кал
мислеше звучно за нови победи
за вечери на свещи
за сексуални обреди
а калта поръсваше по лицето й бяло
но ръцете държаха лопатата здраво
забивайки я с истинска страст
прекършвайки корените на поредния храст
Живот, с ирония мислеше тя
кой те зачита, обича сега?
Вятърът галеше красиви коси
опръскани с кръв и лунни лъчи

Безжалостно тих и ненужен микроб
бе убит от надежда, копаеща гроб
И никой нищо въобще не разбра
безучастен вятърът го отнесе в нощта
Ореолът над нея стенеше в мрака
ням свидетел, проскубан кат сврака
гротескно висеше над красотата
и бавно и тъжно пълзеше надолу
към шията нежна и топла и бяла

На следния ден я намериха там
гробът бе почти цял изкопан
ореолът превърнал се бе в неин палач
към казани врящи заслужен водач
Но дори и в тази тъй мъчна смърт
толкоз красив бе останал трупът
сега когато грозното “Аз”
бе напуснало свещения храм
и само красотата лежеше там
преклонът пред тази тленност
се превръща в единствена ценност
И никой ни дума не каза
сега без надежда, той го наказа
А вятърът тихо косите погали
разпиля ги нежно, почувства, едва ли

Не мина и час и по стар обичай
решиха че след следобеден чай
ще погребат надеждата светла
и друга ще търсят - те дадоха клетва
Пръстта съхнеше бавно под сиво небе
по красивото тяло на греховно сърце
Всички гледаха как този нар
бе приповдигнат от пияний гробар
и бе метнат шумно в дълбокия гроб
пълен със червеи - гнусен въртоп
Със същата тази мръсна лопата
зарита бе тя - шега на съдбата

Красотата сякаш се сля със пръстта
и не бе виновна само възрастта
ни скоростта
с която времето летеше
и тънките нишки с които плетеше
съдби човешки
изпълнени с омраза от проби и грешки
И няма я вече на тоз свят красотата
бе засипана с пръст от лопата
която сама бе държала
живяла греховно - после умряла
не, станала бе едно със пръстта
неин любим и неин баща
И всяко дърво и тревичка и храст
цъфтяха красиви със нейната страст

Author unknown

kamo69: Среща

kamo69: Среща: Jesus, Jesus help me I'm alone in this world And a fucked up world it is too Tell me, tell me the story The one about eternity...

dreams...

I dream of rain, I dream of gardens in the desert sand. I wake in vain, I dream of love as time runs through my hand…

Лежах си насред огромна поляна. Зелена и свежа. Тревата гъделичкаше кожата ми, а утринната роса, стичаща се от крехките й листенца, се пропиваше в косата ми. Небето беше толкова синьо, толкова спокойно. Само едно облаче игриво подскачаше по него. Въртеше се около слънцето. Ту го прегръщаше, ту го целуваше нежно, ту го наблюдаваше плахо отстрани…

Изправих се и с бодри стъпки тръгнах към къщичката в края на поляната. Беше малка, но много красива. Имаше и цветна градинка, пълна с благоуханни рози, най-красивите на света, червени, бели, жълти…

От къщичката излезе момиченце с дълги черни къдри, порцеланова кожа и ясни сини очи. "Хайде, откъсни си роза", рече момичето. Наведох се към едно от цветята, но се убодох на острите му тръни. В очите ми напираха сълзи. "Виждаш ли? Бодлите не служат за нищо, цветята ги имат от чиста злоба. Така е и при хората", каза тихичко момичето и изведнъж изчезна. Къщичката и розите също.

Отворих очи. Огледах се. Бях насред същата онази поляна. Същата, но различна… Тревата беше пожълтяла, загубила аромата си. Небето беше помръкнало. Облачето, вече сиво, беше стиснало слънцето в безмилостна хватка. Студен вятър предвещаваше буря.

Огледах се за къщичката. Беше там, в далечината някъде. Проблясваше едно прозорче. Затичах се да се скрия от бурята. Спрях се пред розовата градина, но цялата беше буренясала. Тук-там бледи увехнали цветчета се опитваха да си пробият път измежду плевелите, които ги задушаваха. Натиснах бравата да вляза вътре, но там беше тъмно. Една свещ догаряше на перваза на прозорчето, а възрастна жена гледаше замечтано в пламъка. "Защо розите умират?", попитах старата жена. "Защо мечтите ни умират?", попита ме тя в отговор. Не можах да й отвърна. Замислих се. Огледах се. Всичко беше покрито с прах. Старите дъски скърцаха, само паяците лазеха по тях.

Отново отворих очи. Мъчително и болезнено. Парещите пръсти на слънцето яростно натискаха клепачите ми. Едва се надигнах. Дланите ми затънаха в ситен пясък - бях насред пустиня. Толкова голяма, че не виждах хоризонта. Завлачих се към къщичката, която виждах в далечината. Стори ми се, че вървя с години. Вървях. Пълзях. Обикалях в кръг. Къщичката я нямаше. Мираж… само една изгнила дъска стърчеше от пясъка…

Музата на художника

"Beauty is in nature and occurs in reality under the most varied aspects. As soon as one finds it, it belongs to art, or rather to the artist who can see it." Gustave Courbet

Лежеше си полугол насред  ателието. На пода. Отпуснал клепачи под горещите лъчи на слънцето, окъпали разхвърлената таванска стая. Тъкмо се унасяше, когато се сети, че трябва да подреди, преди да е дошъл експерта.

Надигна се сънливо. Изобщо не му се ставаше от топлия под, но трябваше. Отиде до единственото прозорче, което беше по скоро на тавана, отколкото на стената. Все пак живееше в таванска стая. Твореше, молеше се, спеше, хранеше се, пушеше и правеше любов в нея. Всичко...

Отвори широко тесния прозорец, протегна се лениво и вдиша дълбоко свежия въздух на късната пролет. Остана така около пет минути, заслушан в шума на града. На забързаните в работата си, на ревящите бебета и успокояващите ги майки, на клюкарещите баби, обсъждащи съседите, дядовците, внуците, майките, работещите; на смеха на децата, тичащи безстрашно между колите, нетърпеливи да се махнат от училищния двор. И на кадифения женски глас, който долиташе откъм пейката под прозорчето му.

Всеки ден, по едно и също време, тя сядаше на това място, пускаше лъскавия си черен лабрадор да потича с другите кучета, и запяваше нежни мелодии, вдигнала лице срещу горещото слънце. Красива и нежна, с порцеланова кожа, с кървавочервени къдрици, които обливаха тъничките ù рамене.

А той само облягаше гръб на стената и слушаше. Слушаше магически приказки, които разказваха песните ù. През това време от съзнанието му изчезваше образът на майка му, която го изоставя в мизерната уличка и как той плаче, протегнал малките си ръчички към нея. Пренасяше се сред тучни зелени поляни, обрасли в ароматни треви, поклащани от полъха на вятъра, а отгоре се стелеше ясно синьо небе. Но спреше ли песента, тревата загубваше аромата си, пожълтяваше. Вятърът се завихряше в ураган. Небето ставаше буреносно сиво, предвещаващо края... после огненочервено, опожарено от адски клади. След това красиво лилаво, гаснеща жарава, замръкващо синьо, потъващо в пустата вселена. Черно... И светът му замлъкваше. Мъртъв ли е?

На вратата се почука.

Скочи и трескаво разтика с крака обезобразените тела по пода, за да може да мине. Издърпа ги набързо в килера, заключи го и отвори на експерта.

Влезе нисък, слаб господин, облечен в марков костюм и с монокъл, висящ около врата. Вдигна стъкълцето и внимателно заоглежда картините. Платната бяха почти едни и същи – на сляпо момиче, вперило мъртви очи в изгрева или прегърнало черния си лабрадор, или пее, заровило пръсти в зелени ароматни треви...

Изтупаният господин закима одобрително. Разбира се, нямаше да вземе картините веднага, утре може би, и си тръгна.

А художникът се върна до прозореца и пак заслуша ангелската песен на сляпото момиче... както всеки ден.

Вечерите прекарваше в някой забутан бар. Обичаше да гледа танцьорките.  Плавните движения на телата им, меките очертания. После си тръгваше с някоя от тях, нямаше случай да му откажат, беше красавец. С гарваново черна коса и пастелнозелени очи, с идеално правилни скули и плътни устни. Качваше момичетата в малкото си таванско ателие, а те се захласваха по прекрасните му творби толкова много, че сами го молеха да ги рисува. Той разбира се, приемаше с усмивка. Чаша вино. След това скалпелът и четката си свършваха работата. Ново платно, нова картина, нов труп. И пак, и пак, и пак, всяка вечер.

След още пет минути слушане на ангелските напявания на сляпото момиче, пое въздух и решително закрачи надолу по стълбите. Беше също толкова красива, колкото и гласът ù звучеше. Даже повече. Порцелановата ù кожа искреше на фона на копринените ù къдрици. Заоглежда я. Толкова красива и нежна, крехка, перфектна.

Изведнъж песента ù секна. „Кой е там?”, отрониха алените ù устни, а мъртвите ù очи затърсиха жадно. Но никой не ù отговори. Художникът изтича към таванското си ателие и трескаво зарисува. Зарисува сляпата си муза. Перфектният модел. Къдрите ù се стелеха по платното. Червени, кървави. И така остана да лежи на топлия под, потънал в кървавочервените коси на сляпата...

Невидимият Джони Каил

-       Телефон на доверието, как можем да Ви помогнем?

-       У нас има... няколко трупа.

-       Какво има у вас?! – шокирана попита операторката.

-       Трупове, мъртви хора. – отговори спокоен детски глас от другата страна на слушалката. – Първо мислех, че просто спят, но когато не мръднаха цял ден, реших, че нещо не е наред... А и от гърлата им се стичаше кръв.

-       Но какво се случи? Крадци ли ви нападнаха... Това е семейството ти, нали? Но най-важното сега е да не се паникьосваш, обади се в полицията!

-       Обадих се вече. Идват насам. И да, семейството ми е... но не съм паникьосан, само ме е страх от полицията малко.

-       Че защо? Да не са те заплашили крадците? Биха ли те?

-       Не.

-       Какво тогава?

-       Не ме видяха изобщо.

-       Скрил ли се беше? Кажи, на колко години си? Имам една приятелка в социалното бюро, много е мила, занимава се с деца, които...

-       Просто не ме видяха. На десет съм, мога сам да се грижа за себе си и не искам никакви социални, мразя ги!

-       Как така ги мразиш?

-       Ами виждате ли, аз съм осиновен. Това не беше истинското ми семейство. Знам ги социалните и те всичките са гадняри, и не ме разбират... Никой не ме разбира.

-       А осиновителите ти? Те не те ли разбираха? Не се ли грижеха добре за теб?

-       Кои от всичките?

-       Всичките? Колко пъти са те осиновявали?

-       Три.

-       А си само на десет. Миличкият, колко ли си страдал...

-       Те страдаха повече. Не че нещо... Не бяха лоши хора, но бяха адски досадни и... пострадаха.

-       Какво искаш да кажеш? Как така са пострадали?

-       Семейство Патън бяха прекалено религиозни. Всъщност, в това няма нищо лошо, но ме дразнеше как всяка неделя дъртата Лили ме ръчка да ходя с нея на църква или как стария Пит ме караше да казвам някаква измислена от него молитва преди всяко ядене, всяко. В началото не беше толкова зле, бях започнал да свиквам, поне така си мислех, но не издържах, бяха се вманиачили по Исус. Не че не вярвам в него, напротив, но те прекаляваха. Дъртата, първата ми „майка” откачаше за най-малкото нещо. За най-малката беля започваше да се моли на Бог да спаси грешната ми душа. Искаше и аз да се моля, луда работа. Всяка неделя ме обличаше в един смешен костюм, с който приличах на пингвин, отвратително! И ме завличаше в църквата, а след литургията ме натикваше насила в изповедалнята, за да моля опрощение за грешките си, колкото и детски да са те. На отчето вече му беше писнало, както и на мен. Знаеше всичките ми „грехове”. Накрая вече нямаше за какво да си говорим, затова стояхме и си мълчахме десетина минути за пред Лили и на излизане той ми казваше нещо от сорта на „Кажи 20 пъти „Аве Мария” и си се прибирахме доволни що годе. Грейси-Ан умираше от смях винаги щом прекрачвах прага на изповедалнята.

-       Коя е Грейси-Ан?

-       Приятелка от Сейнт Винсънт, домът за сираци, много е сладка. Както и да е. В един момент наистина ми омръзнаха щуротиите на Патънови. Добре, че е специалната ми дарба иначе не знам как щях да се справя досега с цялата тази простотия.

-       Каква е тази твоя специална дарба?

-       Ставам невидим. – със задоволство каза момчето.

-       Нима?! И как го правиш?

-       Само си го пожелавам.

-       И толкова?!

-       Ти какво искаш? Вълшебни пръчици, звезден прах, лилав дим, абра кадабра и разни такива? Да не мислиш, че се шегувам? А схванах, не ми вярваш.

-       Не че не ти вярвам, просто звучи странно...

-       Да, да, пък и съм само на десет, ясно, детската фантазия, бла бла бла...

-       Извинявай. Разкажи ми какво е станало? Как са пострадали семейство Патън?

-       Ами една неделна вечер си легнаха след задължителната молитва и изобщо не се събудиха на сутринта. Нито на следващата. Бях уплашен, паникьосан. Стоях свит в един ъгъл на стаята си с часове. Молех се за опрощението на грешната си душа. Ако дъртата Лили можеше да ми проговори в онзи момент сигурно щеше да каже, че дявола ме е обладал. И може би щеше да е права... ако не беше мъртва. Ха-ха-ха, нали се сещаш, мъртва?! – изсмя се момчето. – После ме държаха известно време в нещо като изправителен дом, но не точно, бях прекалено малък за такова място. Всеки ден ме влачеха на психоаналитик, една луда докторка. По-луда и от нас. Учудих се като видях Грейси-Ан да излиза от кабинета ù един ден.

-       И тя ли е ходила на психиатър?

-       Така изглежда. После ме осиновиха Катрин и Стивън Милър. Младо семейство. За съжаление и двамата стерилни. След пет години неуспешни опити да забременее, Стив решил да вземе на Катрин кученце за утеха. Пинчер – ужасно животно, най-досадното същество, с което съм се сблъсквал. Беше от онези малки злобни палета, на които, ако им стиснеш главата и очите им изскачат. Винаги ми е било любопитно дали наистина е така. На всичкото отгоре ми препикаваше обувките най-редовно, ръфаше ми чорапите, даже домашните ми ядеше. Сериозно! На училище никога не ми вярваха. Стив и Катрин никога не се караха на него, а на мен. „Защо си оставяш чорапите там?” или „Защо си оставяш домашните там?”, или „Чичи не ти е виновен за безпорядъка!”, това им бяха думите. Та, семейство Милър обичаха повече Чичи, отколкото обичаха мен.

-       Чичи кучето ли е?

-       Да. Един ден обаче не издържах. Татко беше на работа, а майка ми отиде до магазина. Бяхме само аз и пинчера от ада, наистина ужасно злобно животно. Изчака Катрин да излезе и клекна над чисто новите ми „Бритиш найтс”. Направо откачих. Сграбчих го за врата...

-       Чичи?! – възкликна операторката с изненада.

-       Е, очите му не изскочиха, но кецовете ми никога повече не вкусиха помиярска пикня.

-       Да не искаш да кажеш, че си... убил кучето на осиновителите си?

-       Не само него.

-       Какво?

-       Песът сам си е виновен. Катрин рева цял ден. Стивън много се ядоса, преби ме и ме наказа за седмица. Но... наказанието ми се оказа по-кратко, и те не се събудиха повече.

От отсрещната слушалка се чу лек стон. Операторката отвори уста да каже нещо, цялата история с момчето ù се стори странна.

-       Последваха нови сеанси при лудата докторка, – каза момчето – но само след месец консултации, откачалката и пияницата, с когото живееше на семейни начала взеха, че ме осиновиха. Не точно, процедурата още не е свършила, само живея у тях... живеех, не знам. Както и да е. Поне не бях сам.

-       Ами?

-       И Грейси-Ан беше там.

-       Осиновили са я, за това си я видял да излиза от кабинета на психиатъра.

-       Сигурно. Все тая. Та, отвратителния Клифърт снощи се прибра на четири крака, нафиркан до козирката за пореден път, псуващ като хамалин. Сара, му каза да е по-тих, защото с Ан спим, но и двамата никога не спяхме щом той си идваше пиян. Треперехме дали няма да нахълта в стаята ни. Треперехме като мишки под леглата си. Грейси не спираше да плаче.

-       И какво стана снощи?

-       Снощи връхлетя с вратата. Мисля, че и Сара е изяла някой шамар, защото го чух да ù казва: „Разкарай се, кучко! Искам да пожелая сладки сънища на децата“ и нещо изтрополи в хола. Като влезе при нас изсъска само „Къде сте плъхове?“ Отиде до леглото на Ан, сграбчи я за косата. Копринените ù руси къдрици се разляха между пръстите му. Хвърли я на леглото и започна да си разкопчава панталоните. Няма да забравя отчаяните викове на малката, беше ужасно...

-       Господи!

-       Потърсих нещо тежко, за да го ударя, но нямаше с какво, за това започнах да го удрям с юмруци и да го ритам. Крещях му да я остави намира, а той я стискаше ли стискаше за тъничкото вратле докато се мяташе между краката му, опитвайки се да се измъкне. Клифърт само извъртя обезумял поглед към мен и ми каза „Копеленце, ще се занимая с теб след малко“. Безпомощно гледах как насилва сладката Грейси, а Сара ревеше, свита в един ъгъл. После ме преби с кожения си колан, с тъпата ненормална докторка не знам какво е правил, не ми и пука. Като захърка станах, взех един нож от кухнята и се промъкнах в спалнята им. Разбира се, не ме видяха. Заклах ги и двамата. Клиф си го търсеше от доста време, Сара така и не събра смелост да ни защити, голямата психиатърка...

-       Ти ли уби Патънови и Милърови?

-       Ти как мислиш?

Операторката въздъхна.

-       Как е Грейси-Ан?

-       Не знам. Прекарах цялата нощ тук, до леглото им, дебнех дали пияницата няма да се събуди случайно.

-       А как се казваш, малкия? Телефонът е анонимен, но... щом полицията идва...

-       Джони Каил, но мисля, че Грейси е... мъртва... - и връзката се разпадна. От другата страна на слушалката зазвуча само онзи досаден сигнал от стационарните телефони, примесен със странно жужене.

Операторката увисна с отворена уста, даже не можа да осмисли почти половин часовия разказ на момчето. След десетина минути телефонът ù отново звънна.

-       Телефон на доверието. С какво можем да Ви помогнем?

-       У нас има няколко... трупа...

-       Какво... - невярващо запелтечи жената – Как се казваш?

-       Грейси-Ан...