„В сърцето ми също има
белези, точно толкова плътни и грозни,
колкото и тези по лицето ми. Знам, че са
там. Надявам се да е останала и здрава
тъкан, малко късче, през което да може
да преминава любовта. Навътре и навън.
Надявам се.“
из „Елинор Олифант се
е супер“
В началото, човек би
помислил, че Елинор Олифант е като всички
герои в съвременната литература, но тя
не е. Наистина я харесвам и тя много ми
липсва. Често си мисля за нея и се питам
какво ли би направила в определена ситуация.
Усещам я близка до себе си и я разбирам...
или поне се опитвам.
Елинор е имала тежко
детство и е прекарала голяма част от
живота си в социални институции.
Ежедневието ѝ е сиво и еднообразно.
Колегите в офиса, където работи от девет
години, ѝ се подиграват. Няма приятели.
Социалните ѝ умения са... Всъщност тя
почти няма такива. И въпреки, че е самотна
и не получава обич от никого, тя е силна
и никога не пада духом, дори понякога
изглежда сякаш не ѝ пука. Но всички знаем
какво обикновено се крие зад непробиваемата
броня, нали?
„Елинор Олифант си е
супер“ е специална. Дори държанието на
Елинор, да изглежда сходно с това на
повечето странни герои, тя е уникална
по своему. Толкова е истинска. Смях се
с нея. Плаках с нея.
Тази книга наистина ми
хареса. Преизпълнена е с емоции, но не
е прекалено емоционална. На повърхността
е доста забавна, но под епидермиса е
много тъжна, дълбока и трогателна.
„Когато тишината и
самотата ме притиснат и надвият, когато
ме пронижат като с лед, чувствам потребност
да говоря на глас, макар и само за да се
уверя, че съм жива.“
из „Елинор Олифант си
е супер“
